И ето - пред теб е най-сетне вратата отворена
и пътят пред нея те вика - и шарен, и нов.
А пък Животът - задъхан, припрян, ококорен
те чака, във теб да се влюби готов.

А сякаш довчера, в ръката ми вкопчила пръсти
се учеше как със света да говориш на Ти.
Сънят ти все още ухае на детство невръстно,
а в него препускат комети и раждат мечти.

И ти да ги сбъднеш, рабирам, че нямаш търпение,
крилата пулсират, направо болят за летеж.
Нагоре те теглят, към хиляди светли вселени -
една ще дочака в ядрото ѝ кротко да спреш.

Детето ми, тичай, лети и усмихвай звездите!
Желая ти всяка от тях да докоснеш с ръце
и знай, че най-светлата винаги чака те скрита
под топлата стряха на майчино вярно сърце.

Стоянка Фъркова
 

Не съм страхливка. Аз съм оцеляваща,
в света, във който срещам днес и Теб,
Ако решиш да върнеш лентата обратно,
ще разбереш защо си тук – пред мен.
Не ме познаваш. Виждаш половината
от моята възвишена душа.
Да – в ями се е давила и срината
била е много често във калта.
Но тя си има обяснение защо,
преминала през карма и уроци.
Житейската ѝ опитност е мост,
по който ти в момента ще прескочиш.
Било е нужно именно така,
по труден начин да се усвоят нещата,
не е страхливка – Тя е светлина,
която днес ще отрази душата ти.

Стефка Стефанова 

Бях Вятър... Слушай ме сега.
На мен подвластни бяха времената.
Летях напред, пътувах и назад.
Епохите ми бяха свободата.

Преминах през какво ли не –
на сътворения съм бил свидетел.
Ядях и пиех с богове.
Слуга бях, бях и владетел.

Пях песни в ледените планини,
когато хващаха ме бесовете.
По вълчи виех вдън гори.
От ходене кървяха ми нозете.

От камъните построих скали.
И слънцето до мене беше.
Когато носех го на гръб,
гореше кожата. Болеше.

Във шепите си носех чудеса.
Бохемски ги пилеех по земята.
Бях рай, превръщах се и в ад,
защото ме крепеше свободата.

Бях Вятър... Но съм уморен.
Олово сякаш имам във крилете.
Как иска ми се да заспя
и някой ден да се родя във цвете...

Детелина Стефанова 

Вън е пролет нали,
а косите ми плачат,
с премалели сълзи
от душа на сираче.
От зелени треви
и светулкови нощи,
те изваях дори,
непотърсена още.
Улових красота
и се втурнах в безкрая
на онази дъга,
изпреварила Рая.
И по стръмния бряг,
който води към тебе,
падах, ставах и бях,
пак единствено Себе си!

Десислава Георгиева 

Аз имам всичко и светът ми е богат.
Не можеш нищо във краката ми да сложиш.
Последният митичен звездопад
все още между пръстите ми гложди.
Не можеш да ми нарисуваш път
с трамвай-желания и островни капризи.
Аз имам карти с всичките маршрути
на най- вълшебните и приказни круизи.
Дори сълза не би могъл да ми дадеш -
откъсната от шлейфа на тъгата.
От тежките среднощни дъждове
препълнен е трезорът на луната.
Не можеш нищо да ми подариш за спомен.
Небето ми за птици не е жадно.
Ръцете ти са просто две колони,
които моят свят крепят - за да не падне.

Стефка Петкова 

Ти любов, пожелана неистово,
сякаш тъй, на шега те открих,
И започнах живота на чисто,
страховете със нежност разбих.

И горчилката, трупана с времето,
като буря така отшумя,
и отново се хванах за стремето,
и сърцето във мен полудя.

Сякаш огън във вените тръгнал
и в душата разпалил пожар,
като скитник след залез замръкнал,
в нозете на твоя олтар.

Ти си обич, безумно желана,
мой жадуван и сбъднат живот,
моя свят е щастлив, щом сме двама.
Благодаря ти за всичко, любов!!!

Стефан Александров 

И нацъфтя градината, и клоните
приведоха се, цветно оплодени.
Единствено пътеката оголена
извиваше снагата си пред мене.

Положих в нея морния си поглед,
във скута ѝ - отминалото време.
Край нас цъфтеше вече втора пролет,
но без във своя свят да ме приеме.

Пътеката към старата ми къща,
събрала всички спомени и чувства,
жадувала за моето завръщане,
по стъпките ми плъзга сухи устни.

Сега вървя по нея - лека, лека,
за първи път от толкова години,
разбрала, че е нужно на човека,
по всичките пътеки да премине.

И там, през най-горчивото на мрака,
където всяка смърт се преобръща,
една пътека светла ще го чака -
пътеката към бащината къща.

Стела Костова
 

Аз паднах. Счупих си крилата.
От болка мога да умра.
Не ми подрязвайте перата,
аз пак отново ще летя!

За мен животът е в небето,
на воля да се рея аз,
да пълня с обич пак сърцето,
да бъда аз макар и с вас.

Небето е простор безкраен -
звезди и слънце, и луна,
със изгрев винаги сияен,
и залез, пълен с красота.

Небето е едно! И е за птици!
И като птица искам да умра!
Не ми убивайте мечтата,
аз пак, отново ще летя!

Стайка Должева 

Понякога отново съм дете,
събуждам се с разрошени къдрици
след сън, във който скитах се в небе
със вятъра и литналите птици.
На двора чака прашно колело,
усмихвам му се с сънени очички.
С цветче ми маха кичесто дърво
и шепотът му галено ме вика.
Аз грейвам, както някога преди.
След слънчевите зайчета побягвам.
Земята под краката ми гори.
Ръцете си към облаче протягам.
Превръщам го във бяло сърчице,
а то като по чудо се усмихва
и бухва с карамелено лице,
изпраща ми целувка и намигва.
Провожда ме до люлката от плат,
която вързах толкова отдавна,
отново ще е тронът ми в палат,
за който на врабчета да разказвам.
А после пак ще яхна своя ат,
в галоп, далеч от царските покои,
ще се завърна чак щом другите заспят
и в кулата си пак ще се затворя.
И разтопена от умора ще заспя
без упреци да виждам и да чувам.
Дано и тази нощ насън летя,
a утре пак дете съм и лудувам.

Деница Ангелова