Все исках в ред да е живота...
Редих го тук. Редих го там.
И колко шум! И колко ропот!
А после го пререждах сам.

Сред ветровейните простори
плющеше моето пране –
същинско знаме, но без кораб.
Да имах лодчица поне.

Под мачтите ми неморяшки
кънтеше моят нощен трюм.
Сърцето удряше хлапашки,
но никога с едно наум.

Не бях и много интересен.
За скучните – и скучен бях.
Улавях се да бъда песен.
И бягах, докато мълчах.

За тишина – безсънна нота.
Безсънна нота – за акорд.
Все исках в ред да е живота...
Но щеше ли да е живот?

Емил Симеонов 

В рисунъка си не търси бои.
Не те оформих с четка и палитра.
Душата от разкриване боли.
Задържаш ли я, винаги отлита.

Рисувах те с танцуващи слова.
Нарекох те свободна, като птица.
Поставих нимб на твоята глава
и те видях, подобна на светица.

Рисувах те със вятър и звезди.
Да си висока и недостижима.
Покрих те със невидими следи.
За да те няма. И за да те има.

Рисувах те със слънце и луна.
Не питай как им натопих лъчите.
Но твоят светъл образ на жена
остана вечен смисъл на мечтите.

Рисувах те с верига и със кръст,
защото ме плени и ме обрече.
Разтърси ме, подобно земетръс
и в себе си сърцето ми отвлече.

Рисувах те, най-после, със сълзи.
И с дъх нестоплен също те рисувах.
Дано поне веднъж се отрази
ликът ти в мен. Защото те жадувах...

Ясен Ведрин 

Привели сме ниско главите си
като пешки в дъска бяло-черна,
пропускайки глупаво дните си,
а искайки с алчност безмерна.

Снишили сме долу телата си
като бурени в земната гръд.
Уж ние правим съдбата си,
а все следваме чуждия път.

Свели сме скришно очите си,
но гледаме с погледи празни
и чувстваме празни гърдите си –
сърцата издъхват със спазми.

Да вдигнем високо главите си!
Да станем царе вместо пешки!
Да обичаме всеки от дните си!
Да живеем, дори и със грешки!

Да изправим гордо телата си!
Да спрем да пълзим по земята!
Да грабнем във длани съдбата си,
да запалим в сърцето искрата!

Погледнете ме! Вижте очите ми!
Аз обичам със страст! Аз живея!
Елате с мен! Вижте мечтите ми!
Дори пред смъртта ще се смея...

Яна Младенова 

Навярно се пропих. От разкаяния.
А всяка мисъл диша след изричане.
Понякога е празно. Неочаквана
е всяка дума, ронеща се в нищото.

А чашите се пълнят. Със умората.
Последната всеядна е. И девствена.
Стърчи крайпътно, криво-огледална.
И моят образ в нея се процежда...

Навярно съм пияна... Дай бутилката.
Ръката си ми дай. (Не искам пръстени.)
Отдавна се превърнах във безбожница.
Но се прегръщам с вярата. На кръста си...

Елмира Митева 

Изстина чашата с кафе
/като ръцете ми - самотни птици/
разплакано, небето не чете,
а срича плахо в моите зеници.

Пропуснах - някак късогледо
/защото ми е мокро от дъжда/
да го попитам, лудо ли изглежда,
че не харесвам вече пролетта ?

Изчезнаха ми мислите, а феите,
/ докато си лекуваха крилете /,
се караха задружно със дъжда
и пречеха на слънцето да свети.

Не искам да съм фея наранена
дори в дъждовен, мрачен ден,
ще споделя кафето си със някой,
ако открие пролетта във мен...

Юлияна Атанасова 

Бурята отмина, но дъждът
поизмокри ни крилете.
Оцеляхме пак. И този път
слънцето за нас ще светне.

Пъстроцветната дъга
ще ни се усмихне.
Щастието ни досега
чакаше притихнало.

Този дъжд бе тъй желан,
сякаш ни пречисти
от лъжи, съмнения и свян,
от тъга и лоши мисли.

Юлия Барашка