Аз по пътя трънлив ще премина,
босонога през дълбокия брод,
ти почакай, не ще те подмина,
вярвай в мен, както вярваш във Бог!
По баири и урви ще бродя,
през гори и високи била -
ще летя, вече няма да ходя,
па макар с наранени крила.
Ще пристигна от много далече,
ти помоли небето за мен,
тази нощ ще съм твоя, и вече
ще е мой всеки следващ твой ден.
Ти дочака вълшебната птица,
прекосила безброй светове!
Виж - със изгрева малка Зорница
там, от Изток, как нежно зове...

shtura_maimunka 

Когато и последната вълна
от богомолци се отдръпне,
освиркан от безумната тълпа,
аз по петите ти ще тръгна.

Нозете си до кръв ще израня,
по пътя на голямата умора
ще стискам зъби. Мълком ще крещя,
с надежда да ми проговориш.

Ще чакам да погледнеш отегчен,
подигравателно усмихнат –
защо ли тук неверник като мен
благоговейно е притихнал?

Отдавна си ме сторил шепа кал –
добър бе с мен за тази важна роля.
А аз – език прехапал, онемял,
за милосърдие те молех.

Увиснал между грях на ученик –
недосънувана мадона
и вкопчил се в живота си старик –
поизбледнял човешки спомен,

отказвам да забравя, че съм жив.
Опитах и възходи, и провали,
обсипвах те с молитвени лъжи
и неусетно се прежалих –

заложих и последния си ден,
за да развея знамената
на онзи връх, за мене отреден,
и да докосна небесата.

От там ще се изправя пред света –
дали съм праведник, или пък грешник –
съди ме ти, но ме дари с мечта
и погледни ме, Боже, по човешки.

Иван Вакрилов 

Подръпване. Покой. И пак проблясък.
Събуждам се и виждам, че съм в плен.
С невидимите нишки на съдбата
на кръст съм прикован, окървавен.

Вися като обесен за косите –
парцален арлекин над врящ котел.
Опитвам да прегриза с бяс конците,
но зъби се трошат в желязна тел.

Подръпване. Завъртане. И тласък.
Там горе някой здраво ме държи.
Краката ми затъват в плаващ пясък,
опитам ли да тръгна настрани.

Понякога посоката отгатвам
и хватката разхлабва се за миг.
А после всичко тръгва наобратно –
страхът ме приковава като щик.

Подръпване. До скъсване. До крясък.
Поредно „дежа вю”. И пак вървя.
Не мога да избягам от съдбата.
Но може би, ако я надхитря...

Поглеждам към небето непрозрачно.
Набирам се на нерви като с лост.
По нишки от задръжки се изкачвам.
Ръцете ми протриват се до кост.

И влизам зад вселенските кулиси.
Но този, който дърпа ме по план,
го няма тук. Назад поглеждам слисан.
Конците... Те висят от мойта длан.

Ивайло Динков 

Душите ни във белези са цели -
в тях здраво място не остана!...
Но в схватките безумни оцелели,
ще издържат ли новата ни драма?...

На битката щом гонгът края сложи
и рухнем в изнемога изтощени,
то, времето - тоз рефер най-възможен,
ще обяви и двама ни за победени.

Останките от обич ще се валят,
ще продължат да ни болят душите...
Незнаен глас със укор ще повтаря:
"А любовта защо не защитихте?!...”

ringo 

Аз не съм тази, която оправя кревата ти
и си ляга кротко до теб.
Аз съм пожара, запален в душата ти -
гола развихрена степ...

Аз не съм тази, която слага на масата
топъл и дъхав хляб.
Аз просто свалям в краката ти
целия този свят...

Аз не съм тази, която отрано простира
ризата ти на слънчев плет.
Аз съм тази, която подире
я съблича с вълшебен жест...

Аз не съм грижа, сълза във окото ти
и задължителен пост.
Аз съм сладкия залък след гостите,
премълчано тържествен тост...

Аз не съм твое пролетно-лятно дихание,
снимка в семеен портрет.
Аз съм есенно-късно ухание,
кипнало вино и мед...

milcheva