Научих се да зная как,
научих се сама да мога,
да бъда тишина във мрак
... да съм слънчева тревога.

Научих се да пълня ями,
зейнали насред душата,
научих, че от много драми,
заболява ме главата.

Научих, че в очите се четат,
истории несподелими,
че в тях побира се светът
и често носи мъжко име.

Научих, че сърце не бива,
да се убива докато е живо,
че любов ли е - не си отива,
колкото и да е страхлива.

Искра Дичева
 

Зелените очи на пролетта
ме гледат през разлистените клони,
озъртам се за скрити чудеса,
деца край мене весело се гонят.

Мечтая за корона от цветя,
да завалят конфети и бонбони,
да махна както някога с ръка
от въртележката със кучето и коня.

На пейката с изрязани сърца
ме чака татко с вечното бомбе,
щастлив, че вече мога да летя
и ще ми купи захарно петле.

С последното виенско колело
замина в лунапарка на бащите,
в алеята на спомена едно
пораснало момиче тъжно скита.

valia1771 

Бърза животът в инертното русло -
празник и делник се сливат в едно.
Празни са думите, делнични - чувствата,
тича животът по сиво платно.

Но... има и дни като огнени пещи -
ти не си с мен и така се боя!
Има и нощи, населени с вещици -
ти не си с мен и не мога да спя.
И неспокойни минути прииждат.
С нож ме пробожда невярата в теб.
Подло съмнение образно вижда
как с Месалина си в някой вертеп.
Подло съмнение - виж ти как знае! -
мерим нещата със своя аршин.
Как се живее на изток от Рая -
да не сме ангели, всички грешим!
Слагам и аз месалинските чизми,
хуквам по доста познатия път -
с мисъл взривявам бардаците с измет -
да не ти стъпва там вече кракът!
Няма ли свестни ботуши чизмарят -
с моите стъпки към пъкъла, май
слънцето на любовта ни догаря,
а други приказки са с хубав край!
Пътят обратен за нас е затворен.
Заедно няма да тръгнем напред.
Всъщност какво е човекът без корени
и ще ни стопля ли споменът блед?!

Всъщност животът не е за пропускане -
нека оттук да започнем с едно
много красиво изречено чувство -
в гълъбов цвят, посред бяло платно!

Ирена Панкева 

Душата ми моли за пролет,
за Слънце, криле и за цвят.
За истини святи във полет...
Душата – окото на сляп.

Вдигни си нагоре очите,
ще видиш небе като в сън.
Ще търсиш небесна обител,
да чуеш пак птичия звън.

Ще стоплиш дъха си когато
отвътре, невидим и волен,
в теб бликне горещият вятър...
Душата ми моли за пролет!

Илко Илиев 

Любовта е там, където
никога не си я търсил.
Щом прещрака ти сърцето,
значи става нещо вътре.
Значи нещо те променя.
Огледалото е криво.
Няма разум, няма сметки.
И сърцето ти се свива.
И по болката познаваш,
че на чувствата слуга си.
Любовта е непозната,
от която си уплашен...

Иво Тасев 

Боже! Все падам, когато не трябва.
Но и ти не ме вдигаш навреме.
Ослепя май от острите брадви
на богоизбрани твои проблеми.

И аз ослепях да гледам нагоре
( то, затова и се спъвам) -
да чуя случайно - ти ли говориш
или хъркат спящите лъвове.

Спи! Завий се добре (да не мръзнеш)
и прегърни някоя руса богиня.
Аз се тупам от всяко подхлъзване,
налагам със лед поредното синьо.

И да знаеш, Боже, ставам самичка...
И след всяко изправяне тъй се заострям,
че на истинска брадва вече приличам.
И сека. А ти ми приличаш на мостра.

ulianka 

Коя си ти? Изглеждаш ми позната...
Не беше ли момичето, което
на плитки все си връзваше косата
и вечно с лудории бе заето?

В очите ти искреше огън чуден,
а устните ти бяха като вино.
И посред нощ те важни мисли будеха -
"кога ли младостта ще си замине?

Дали ще ми остане време да обичам?
Или пък всичко ще отмине неусетно?"
Коя си ти? Не беше ли момичето
с мечти да покори дори небето?

Коя си ти? Къде е онзи пламък?
Къде са плитките? И шарените мисли?
В гърдите ти откривам само камък,
а не сърце. И не надежди чисти

Аз май съм се объркала. Не търсех тебе.
(кога ли съм откривала, каквото търся?!)
Аз имах среща. С някой друг. (със себе си?)
Ще тръгвам вече. Нямам време. Бързам!

Животът ми ме чака. Тропа с крак.
Той няма плитки и е строг, да знаеш.
Ще тръгвам. А пък щом се видим пак,
помахай ми. Дано да се позная!

small_heart