Във дрезгавата кротост на нощта
загръщам твоя лик като молитва.
И всичките несбъднати неща
сърцето ми в очите ти изпитва.

Как искам в твоя сън да вляза аз!
Под клепките, грижовно уморени.
И там да видя има ли ни нас
във залеза на бягащото време.

Как исках нежна обич да ти дам
във бяла къща с двор от маргарити...
И болката да бих прогонил сам
от всичката несбъднатост в мечтите.

Да шепнем под разцъфнали липи,
ръка в ръка, глава в глава допрели...
Спи моя обич! Моля ти се, спи!
Сънувай сладко радостите бели!

Поне във тях любовно ще творя,
това, което времето задраска.
Поне насън мечти ще ти даря
и ще те топля с нежната си ласка.

Не се събуждай, че светът боли!
А би могъл да бъде по-различен...
Съня си, обич, с мене сподели,
за да ти кажа колко те обичам!

Ясен Ведрин 

Аз в теб открих сърцето си. Но, Боже,
нали то в сейфа таен бе прибрано?
Заключих го. Не вярвах, че ще може
след трус повторен живо да остане.

Сега лети - щастлива пеперуда,
избрала своя изгревна посока.
Кога ли аз ще спра да се учудвам,
че то за мен се хвърля и в дълбокото?

Не го научих в любовта да плува.
Ще страда пак горкото ми глупаче!
Преселило се в мъж? Не пророкувам,
но знам, че много скоро ще заплаче.

Така си мислех обезпокоена,
на крачка от забраната си строга.
Гласът ти зазвъня като вселена
и ти ме пожела до изнемога.

Мечтание разплискаха очите,
с безмълвие прошепнаха: - Люби ме..!
Не се стърпя мълвата и попита:
- Но кой е той? Отвърнах: - Мъж без име!

Мария Панайотова 

Как искам тази нощ да си говоря
с един човек, на който името
премаза влакът на годините
и в този град не съм го виждал скоро.

Той сядаше на масата във ъгъла,
изпиваше си кротко сам ракията
и мълчаливо изведнъж си тръгваше,
като че нещо от гнева ни криеше.

Видях веднъж очите му – синееха
с небето на утихналите есени
и в тях безпомощни нозе люлеехме
от любопитство сякаш че обесени.

Сега ми трябва той, сега единствено –
да ме спаси от лудост, от проклятие.
Той може да ми каже тази истина –
живял ли съм или бръмчал на вятъра.

Защото хората на камък камъка
редяха – и комините им пушеха,
а аз през песните вървях безпаметно,
но стигнах, Господи, едва до крушата...

Защото бях разлюбен с отчаяние.
Защото ми окачваха на шията
оглавника на вярата в изгнание,
спасението жълто на ракията.

Защото в моя глад съзряха хората
диета доброволна, нужно постене,
и скришом те вратите си затвориха,
тъй както каза някой, ги залостваха.

Защото нямах време за предателство
към себе си... Не виждам ли? Доволни са
ония старите добри приятелства,
че не живея у дома, а в болница.

Но ако дойде той... му разкажете
как тъна в щастие до шията –
да си изпие весело ракията,
да ми се чуди дълго на късмета.

Янислав Янков 

Доверие, разпънато на кръст.
Това е моята Голгота.
Виси душата, а околовръст
кипи, бушува Той – животът.
На гвоздеи от нежност и тъга,
и прикована с вяра и надежда,
пищи измъчената ми душа
и нищичко край нея не поглежда.
И няма милост. Тук ще си вися,
дорде погубя своето безверие.
Самотна върху кръста си стърча.
Дори разбойниците са свалени.

Мария Мичева  

Понеже животът е кръглият дансинг -
предлага, върти се, не спира,
не смогнах, пропуснах на практика шанса
от всеки нюанс да избирам.
За колко разцветки копнях мълчаливо -
за чувства със цвят на дъгата,
но само моменти от черно и сиво
познава у мене душата.
Не знам за червената, страстната тръпка,
с която се ражда зората.
Видя ли небето - със синя прегръдка
как само целува земята?
И люляков дъх на приятелство здраво
какво е до днес не познавам.
Какво е безгрижие? Май бе в резедаво,
когато при друг се явява.
Макар да е късно, от днеска нататък
ще вкусвам от всички нюанси!
Защото животът е толкова сладък!
Защото светът е прекрасен!

Мария Маринова 

Аз не спрях да измислям.
Той не спря да сънува.
И навярно му липсвам,
и навярно си струва...
Предполагам, че може,
предполагам, че искам
да избягам от кожата си,
да започна начисто.
Предполагам, че вярва.
Предполагам, че чака.
Две загубени гари
и неспиращи влакове...
Една смешна история
със банална развръзка.
Тъкмо да се помолиш
и сърцето се пръска.
И лепиме парчетата,
и едно все го няма.
Но си знам – някой петък
ще дочакам голямото.
И тогава (Глупачка!)
ще се влюбя неистово,
в някой дето е чакал
да не спра да го искам...
До тогава (Простете ми)
ще тъгувам арпежно.
Малко скъсани нерви,
малко смачкана нежност...
Кофти свършва сюжетът
в тази приказка мъжка...
Всичко почва във петък.
Всичко - в петък се връща.

Яна Кременска