Всяко Сбогом е тихо Здравей
за възможност, зад ъгъла чакаща...
Не угасвай, надежда. Не смей.
Тъкмо свикнах въобще да не плача...

Тъкмо свикнах да имам на ум
две усмивки, от някой изпуснати.
Не подхождам на градския шум.
Затова се изгубвам във чувствата...

Тъкмо днес се научих да вярвам,
че животът е тайно училище,
във което лъжците ги няма,
а доброто е свещ във светилище...

Ето, нечие тихо Здравей
на парченца тъгата ще пръсне.
Не изчезвай, надежда. Не смей.
Даже скоро и Бог ще възкръсне.

Мира Дойчинова
 

Все сме забързани. Уморени и мрачни.
Крив е светът ни. Пътища – прашни.
Слънцето все не ни сгрява.
Дъжд ни вали. Страх ни сковава.
Днеска сме тука. Нека сме сити.
Мисли за утре – в мъглата са скрити.
Гоним се с Времето – все ни убягва.
Брули ни вятър, грижа ни грабва...
Животът недраг неусетно изтича –
сърдити и тъжни той не обича.
Жадува усмивки и ведри лица.
Мечтае за радост, топли сърца...

Просто е. Като гъбено семе.
Трябва само в ръце да се вземем.
И стрелките на своето “аз”
да преместим. Незабавно. От раз.
Във посока “Обичам Живота”
да потеглим смело. С охота.
Капка вяра в сърцата
усмихва и стопля лицата.
С поглед мил, оптимистичен,
светът е по-добър и обичан.
И е светло. Приятно и леко,
и е различен вече Човекът.

Мими Димитрова 

Дано не свършва този махмурлук,
че светът така красив изглеждa -
дори да си далеч от мен, си тук,
дори да няма, има пак надежда.

Пиянство е, откакто теб видях
с очите си, които пазя за небето.
И сливам святост, нежност, грях,
жената от любовницата до детето.

А ти си Одисей на път през мен,
но аз съм непокорството на океана.
Пиянството от теб е влюбеният ден,
след който се смаляват разстояния.

И не желая да събуждам трезвостта.
Ръбатите ѝ правила сега не значат.
След теб не значи даже старостта
и очите ми след болка ли заплачат.

Ти сякаш счупи стъкления похлупак
и чашите на всички минали пиянства.
Копнея да те пия пак и пак, и пак
с най-влюбеното свое постоянство.

И все се губя в този махмурлук-
картини светли в мене да подрежда:
дори да си далеч от мен, си тук,
дори да няма, има пак надежда.

Милка Пиналска 

Знам, че вече е минало... Знам, че всичко остана
във прашинка от времето някъде там,
дето всички звезди са на ръст разстояние,
а земята – постеля за влюбени... Знам,
че светът е голям... Но сърцата са малки -
твърде малки да скрият във себе си свят
и, с прашинка запълнени, щракват ключалката,
а големият свят изостава назад...
Знам, ще дойде момент, в който тази прашинка
ще изтлее, ще стане частичка сърце
и ще бъде пак ден - ден със обич за всички,
ще достигам отново звездите с ръце,
а ключалката в същия миг ще престане
да е вече преграда... Ще бъде... Но зная,
че онази частица сърце ще остане
да пулсира във мене до края.

heartfelt 

Недокоснали още със сърца устремени
онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –
все по-ясно усещам, как вървите през мене,
как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.
Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,
пълно с мъдрост космична и калория вяра.
Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,
младостта си припомням – кратък звън на китара...
После трябва на пръсти да се вдигна отново –
да ви видя очите – две-три преспи над мойте.
Няма как да поискам днес гнездото орлово,
да сваля в низините и да кажа: “Постойте!...”
Щом крилете са здрави – ще последват целта си.
Но усмивка на нежност върху устните спира –
някой ден синовете своя дом ще потърсят,
любовта ще им бъде най-добрата квартира.
И сълзите неволни ще са блясъче само
от безкрайното слънце на вселенската сцена.
И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,
а перце ще се спусне над дланта уморена.

Милена Белчева