Седя на ръбчето на безкрая –
уморена съм, искам дъх да поема.
Гледам – до мен присяда душата ми. Бяла е.
Много по-бяла и чиста от мене.
Докато почивам, си броя грешките –
толкова много и толкова глупави...
Тя ми прошепва нежно: „Човешко е,
Но ако все пак ме беше послушала...“
„Слушах те! - казвам ѝ. – Точно тогава
най-нелечимите рани получих.“
Тя се разплаква – така съжалява,
така ѝ се иска да съм се научила,
да се обичам, да си прощавам,
да не дълбая дупки във времето,
новодошлия гост да гощавам,
а не да трупам пищна трапеза,
за някой, дето вече е тръгнал...
„Разбрах те! Стига!“ – почти просъсквам.
Душата млъква и ме прегръща.
Седим прегърнати – на ръба на безкрая.
Тя знае всичко - аз нищо не зная,
но аз съм нейното малко момиче –
тя ми прощава
И ме обича.

Надя Костова 

Аз, преди теб, съм аз, без себе си.
И не, че ме е нямало изобщо.
Просто съм била в другата стая.
На тротоара пред вкъщи.
На третото стъпало на стълбището.
На няколко крачки от сърцебиенето си.
Аз, преди теб, е зародиш.
Семенце, което чака пролет.
Бели дробове, недишали.
Тънки пръсти, непрописали.
Устни, сухи от отричане.
Длани, жадни за обичане.
Аз, преди теб, съм аз, без себе си.
Почти пречупена,
на крачка от провала...
да вярвам, че съм си съвсем достатъчна.
И скършена - да се наричам цяла.

Ariadna 

Когато смърт очите ми затвори,
ако заплачеш тъжен и смутен,
с ръцете си земята ще отворя!
Да те почувствам близо пак до мен!

Когато смърт душата ми попари,
не можеш ли скръбта да издържиш,
ще бъда пламъкът на твоята цигара
и ще ти светя! Докато заспиш...

Когато смърт сърцето ми заключи,
ако усетиш самота и студ,
ще дойда като стих любим научен!
И ти ще ме усетиш, че съм тук!

Когато смърт очите ми затвори,
недей да плачеш! Твоята молитва
във спомена със мен ще си говори.
Да те запомня искам... но усмихнат!

aLmA_mUeRtA 

Аз мога да ти подсигуря
максимален комфорт и разположение.
Само ти обаче решаваш
дали да бъдеш себе си.
Мога да те срещна с враждебност,
а защо не - с безразличие.
Но не от мен зависи
доколко ще бъдеш личност.

Надежда Тошкова 

Аз съм вятър във гъста гора,
ти си слънце през гъстите клони.
Преминавам в косите ти, обич бера.
Във очите блестиш ми и гоним се.

Аз съм топъл дъжд миещ деня,
ти си сняг през нощта по ръцете ми.
Бавно стичам се по тебе, ръмя.
Ти докосваш душата ми, светло е! 

Животът ми е низ от стъпала,
редуват се ту нисички, ту стръмни,
до там, където вече съм била,
или отивам само щом се стъмни.

И кой ли сбъркан с кривите длета,
в скалата на живота ги изсече?
Стремглаво падах, учих да летя
и стигах до звездите всяка вечер.

А денем се препъвах все в мечти,
кървяха незарасналите рани
върха достигах може би почти,
но горе е за шепичка избрани.

Крилете си присвила продължих,
поне далеч от глупост, без умора,
последното стъпало – полет тих...
А после нека хората говорят...

Надежда Ангелова 

Ако е грях – с теб Библията жива
от нашата любов да сътворим
и изповед от жаждата ни дива
със устните сега да промълвим...

Ако е грях – то нека да ни съдят,
в затвор за двама вечно да лежим
и чувствата решетките да бъдат,
с които от света ще се делим...

Ако е грях – да грабнем с тебе риска
и банка със мечти да оберем,
със пориви да стреляме аз искам
и до частица да се раздадем...

Ако е грях – най-сладкият да бъде,
да слепва миговете ни със смях
и нека Бог и дяволът се чудят
как любовта ни няма страх от тях...

Михаил Цветански 

Дописвам неизпратено писмо,
а вътре тишината глуха диша.
Листа е незарастнало крило -
хартиен гълъб, върху който пиша.
Чрез него се опитвам да говоря,
защото писането май ми се отдава.
Не искам пак със себе си да споря
дали си струва и дали си заслужава.
Посоката на мисълта ми криволичи,
значенията по презумпция са скрити,
зад буквите се крие код различен,
а думите наподобяват йероглифи.
Не ме вини, че тезата бледнее и че
стилът ми е съвсем повествователен.
Зад всяка дума чувството наднича
и укорът ти не е основателен!
А ти си вече леко непонятна тема,
забравил съм за твоите абзаци...
Сезонно, като прашна сенна хрема
втвърдяваш удивителните знаци!!!
... Дали да сложа точка, запетая?
Сюжетът като цяло пак издиша...
За теб е ясно, а за мен едва накрая
е извода, че пак на себе си ще пиша.

yoro 

Всеки си има своята приказка
с ангели, принцове, феи,
търся си някоя хубава, истинска,
в която Доброто се смее.

Питам, разпитам за мъничка роля,
само да бъде щастлива,
казват ми - всички за нея се молят,
трябва да сте търпелива.

В кастинг за щастие дните минават,
ухажват Съдбата вампири,
дяволът роли щастливи раздава,
ангели тъжен блус свирят.

Няма да чакам, светът се смалява
и бавно потъва във здрача,
пускам по спешност безплатна обява:
Принцесите също плачат.

valia1771