Може да изглеждам смешна
в чуждите очи,
вятърничава и грешна
и да ми личи,
че не стъпвам по земята
като спънат кон,
и не спазвам правилата
в хорския закон...

Аз съм в другата Вселена
и по пътя бял
търся песен неродена,
стих непрозвънял,
търся порив неусетен
в тая звездна степ,
търся огън искрометен -
не за мен... За теб!

Ангелина Жекова 

Синът ми ме кани на танц...
Моето малко момче ме прегръща
с вдигнати слаби ръце,
но вече нежни по мъжки...
Сериозен и съсредоточен
ритъмът се опитва да схване.
Прехапани устни,
поглед вперен във мен...
Моето малко мъжле ще успее...
Аз съм негова дама.
В първия танц на живота му
повежда го мама.

Нели Димитрова 

Безкрайните човешки коловози!
Летят безсънни влакове по тях
и хората задъхано се носят
към радости и скръб, към дълг и грях.
Живея в този свят неразгадаем
на релси от изстрадано сребро,
неотделими в пътя си до края,
както в живота все – зло и добро.
И знам как неусетно се разсъмва,
как светва чисто нощното небе,
щом майката детенцето си кърми
в очите на свенливото купе,
щом бабичката трескаво поглежда
дали ще се разсее мракът син,
за да я види и да я посрещне
на гарата далечният ѝ син.
Как рано като в сън се свечерява
от черния вдовишки тъжен шал...
Пейзажи и съдби във мен остават,
наглед ненужни в моята душа.
Но често сам, очи затворил, чувам –
с безброй сърца, души, лица, чела –
към зло или добро светът пътува
подобно влак с огромни колела.

Ангел Дюлгеров 

А може би сезоните се сменят.
А може би животът си отива.
А може би умираме по-лесно,
когато съвестта не ни убива.

И може би обичаме по-трудно.
Годините вървят полека-лека...
И може би разлюбваме по-бурно,
когато любовта ни е утеха..

И може би копнеем да сме смели,
а търсим топлина във самотата.
И може би в реалните предели -
самотни сме родени на земята.

И може би, направени от глина,
бог със ръце и със любов ни мачка.
Душите ни преточва като вино,
завърта колелото неочаквано...

А може би по стъпките си крачим
и минали животи ни изпиват.
За себе си любов поне да значим,
посоките, когато ни убиват...

А може би с ръка ще махнем леко
и просто като есен ще отминем.
А хоризонтът е така далеко...
Душите си поне да не подминем.

Нели Господинова 

Веднъж в годината разчиствам,
ненужни дрехи или спомен,
а телефоните преписвам,
преди да позвъня отново.

Веднъж в годината събирам,
надеждите си разпилени,
подреждам ги и ги прибирам,
до мислите несподелени.

Веднъж в годината, напролет,
или пък може би наесен,
веднъж в годината изпявам,
последната си нова песен.

Веднъж в годината умирам.
Веднъж в годината се раждам,
когато любовта откривам,
и след това я разпилявам.

Веднъж в годината си мисля,
че ако литна през балкона,
на някой може и да липсвам,
във моя град... едномилионен.

Александър Петров 

Със полъха на цъфналата слива
и с ласките на вятърния дъжд
една безумна младост си отива,
пристига нова радост изведнъж.

На изгрева подели тишината,
на Слънцето попили радостта,
се реят волни птиците в ятата,
размахали криле във утринта.

Любимо мое утро – тъй далечно,
окъпано от ведра синева,
към щастие, което трае вечно,
подаваш грейналата си глава.

Просторът необятен пак политва
към нежните протегнати ръце
и тихо, като в утринна молитва,
искрица грее в моето сърце.

Тя свети и разпалва сред простора
надежда ведра в утрешния ден,
лети в пространството към всички хора
и грее с обичта си теб и мен.

Албена Станева 

В душата ми се къпе пролетта
и искам да прогоня самотата.
Обичам на децата нежността
и на тревата крехка аромата.

Обичам изгрева на пролетта
и сънените мигли на цветята.
Обичам на синчеца скромността,
разлистените клонки на асмата.

Обичам полета на пролетта
и чуруликането на врабчета.
Обичам вярата на младостта
и нощна серенада на щурчета.

В душата ми се лее благодат
от пъстрата феерия на пролет.
Ръцете галят приказен нов свят,
а пулсът се потапя в нежен полет!

Наташа Басарова