Намерих пресечка оттук до простеното вчера
и плиснах ума си да срути познатите бентове.
Намерих звезди по земята. Небето намерих
под черните жилки асфалт – като скрито торпедо.

Сега го изстрелвам напред и ще чакам дъгата
да бъде кодирана писта за старите болки.
Тупти нежността и с някакъв светъл приятел
бодем цветовете по живата плът на паното.

Не зная дали е красиво. Но знам, че ми стига
детето пред мен да обува на босо утрата
и щом ме попита: „След дядо и ти ли умираш?” –
да стана на приказка с мъдър, предревен гадател.

Усещам мъгливата топка и правя пространство,
в което да няма представа за време и тленност.
Оттам ще изгрее една чернокоса Снежанка,
пораснала без да докосва отровния гребен.

Оставам да търся джуджетата в друга Вселена,
да меря една доброта по ръба на леглата.
Сънува сърцето ми точно къде е родено.
И точно кога ще събуди добрия гадател...

Ружа Матеева 

Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели,
и вятърът засвири сред букака.
С две думи, времето се развали.

Камината във стаята запуши
и скръб, и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна и с досада слушам
как псето срещу вятъра ръмжи.

Така се всичко мигом измени:
боровете са сякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.

Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната, де нявга с теб седях.

Отивам си. Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?

Богомил Райнов 

Сега пълзя. Но винаги замирам,
в небето щом прелита самолет.
Поглеждам синевата. И съзирам
в очите си кристалчета от лед.

Перото от стомана с бяла диря
„преди” разграничава от „сега”.
Платното на безкрая се раздира
на късове. И зейва пустота.

Понякога почти се разминават
два полета. В различни висини.
И бавно, като рани се затварят
на срещата ефирните следи.

Светът тече. Лицата се променят.
Но пак е чисто, синьо кадифе
небето. Само то е неизменно.
И още нещо. Моето сърце.

Ивайло Динков 

Дълбоко в мен присъства обичта,
природно с нея аз съм заредена
и не разбирам злобната душа,
но никога не падам победена.
Добър ми е човешкият подход,
ръка подавам винаги при нужда,
но, срещна ли пореден идиот,
бунтарството си винаги пробуждам.
Това го схващат някои – обрат,
а други тихичко се примиряват,
различно е устроен този свят
и в него някои не се предават.
Не тръгвам със омразата напред,
не позволявам и да ме нападне,
да изиграе, да ми вземе ред,
нито в душата нещо да открадне.
Премерено си крача ден след ден
и обичта ми е житейска норма,
и нека да присъства вечно в мен,
дори да среща непонятно злобни:
набързичко да им показва път,
по който да си тръгнат те навреме
и аз да си остана в своя кът
от стихове и слънчеви поеми.

Росица Копукова 

Този рай е на изток от себе си,
а светците са някакви грешници,
натежали от страсти и смелости,
незачели свещените петъци...

... Този рай, той е труден за стигане,
но не струва молитви и кръстове,
не очаква възхвали и вричане,
в него никой не стъпва на пръсти.

Този рай е на запад от себе си,
и на юг, и на север, навсякъде,
този рай е ... подслон за човеците,
не за праведни тъмни предатели.

Ренета Бакалова 

Когато самотно сърцето боли
и мъка притисне душата,
утеха аз търся във минали дни
и тихо отварям вратата,
на спомени мили за хора добри
с които ме срещна съдбата.
Нахлуват във стаята с радостен вик
на детството дните крилати,
пристига баща ми и само след миг
издига ме в своите лапи!
Лицето му черно от въглищен прах,
в очите му грее зората
и пълни се стаята с радостен смях,
аз искам да хвана луната!
Минаваха дните ми в славни игри,
с другарчета от махалата,
а вечер притихнала, с жадни очи,
присядах на мама в краката.
Тя приказки чудни за славни борби
разказваше ми вдъхновенно,
аз виждах юнаци из тъмни гори...
бръмчеше само нейното вретено!
Но дните вълшебни на детският свят,
като птици далеч отлетяха
и ето ме, с малко букетче цветя,
стоя пред училище плаха.
Учителка мила, с усмивка добра,
погали ми нежно косата
и ласкаво каза " Добре си дошла,
по-смело мини през вратата!"
А после, във трудни за мен часове,
грижовно навеждаше чело
и нежно повеждаше със свойта ръка
ръчицата ми неумела.
Учителко мила, във своите дни,
от мен не получи отплата,
отплата да бъде спомена мил
за тебе що нося в душата!
Минава парада на нявгашни дни
през моята стаичка тиха,
със образи мили, на хора добри,
що с мене по пътя вървяхя!
Но има в живота пътеки безброй
и всеки пътека избира
и тръгва по нея, с надежди безброй,
на свойта пътека съдбата намира.
Пътеката своя и аз си избрах,
оказа се стръмна, трънлива,
там грешки прощавах, самата грешах,
тъгувах, но бях и щастлива!
По пътя си стигнах до морският бряг
и чух песента на водите,
една подир друга, във шеметен бяг,
летяха към мене вълните!
И спираха кротко, на белият плаж,
където стоях възхитена
и галеха с нежна прохлада тогаз,
нозе ми от път уморени.
Посрещна ме синъо лазурно небе
и птиците бели в простора,
поисках аз пътят ми тука да спре,
обикнах кройбрежните хора!
На този бряг с труд своят дом изградих,
пораснаха в него децата,
със техните радости радостна бях,
от техните болки болeше душата.
Със радост и грижи, със болка и труд,
несетно ми дните летяха,
за колко години, сама не разбрах,
косите кога побеляха.
Децата си свиха свои гнезда,
всеки свойта пътека получи,
със радост и грижи, на свой ред сега
одглеждат там моите внуци!
Но стига съм пяла за мойта съдба!
Сега ще затворя вратата
и в чантата с няколко вкусни неща
ще ида да видя децата!

Ракина Радева 

*Такава пустота, така безлюдно!
И само сянка, силует, сако.
Градът отдавна трябва да е буден
или да спи нащрек – с едно око.

Наднича слънце, малко бутафорно,
та зъзне посред лунния пейзаж.
Едно дърво, изтръгнато из корен,
душа бере на мокрия паваж.

Луната после като бито куче
скимти със теб, но Бог е милостив –
какъвто ад отвъд да ти се случи
от делника ти ще е по-щастлив.

Нощта изпада в болна еуфория.
Вони като екарисаж градът.
С теб сякаш сме единствените хора,
забравили навреме да умрат.

Зоя Василева 

Дай ми знак, Господи,
дай ми мъничък знак,
че има любов на света.
Вземи страха ми,
замени го със вяра,
вяра в себе си,
вяра в него,
вяра във НАС.
Дай ми знак, Господи.
Макар и "СТОП".
Аз няма да плача,
просто ще знам,
че за мене няма любов...

Радост Георгиева 

Шепа сълзи...
и белег от рана -
това ми остана след теб.

Плаха любов,
искра неразбрана -
изсъхнал без ваза букет.

Ех, Самота!
Отново сме двама -
изписваме този куплет -

искрен, с тъга,
без капка измама.
И всичко е вече наред!

Златка Митева 

Хич не ѝ пука
и все ѝ е тая –
тя е просто щастлива
и волна жена,
а всички онези,
дето вкупом я лаят,
пътя да хващат
за където решат!
Нима им е крива
затуй, че си нямат
свои проблеми
и собствен живот,
че от сутрин до вечер
локуми разтягат,
и на чужди гробове
без сълзи реват?!
Тя грабва чадъра и,
наметнала шала,
скандална и млада
пак тръгва в нощта.
Под нейните стъпки
кънти тротоара,
белязали пътя
към нова мечта.

Златина Великова 

Аз съм остров, на който
връщане няма.
Който тръгне от тук
е завинаги.
Няма път наобратно.
Ни следи в океана.
Само спомен за мен,
като счупена мидичка,
който драска сърцето.
И задава въпроси.
Няма отговор.
Само глухо мълчание.
И понякога вятърът
призрачно носи
дъх на сол и сълзи.
Но мене ме няма.
Не помагат компасите.
Нито старите карти.
Аз изчезвам напълно.
Древна магия...
Няма дири в морето.
Няма път наобратно.
Аз съм островът, който
няма как да откриеш.

Радосвета Аврамова 

Подреждам мислите си във главата,
изхвърлям старите, ненужните навън,
събирани с години без остатък,
направили грамади в моя ум!

Из рафтовете тихичко се лутам,
пак ровя се из чувства и мечти
и търся ги, там някъде забутани,
дано нов огън да ги съживи!

Изтривам спомени, забравям дати
нареждам нови чувства някъде сред тях
спокойствие обхванало душата ми,
изчистена от вчерашния грях!

И някак си, по—светло в мене стана
без прахоляк, нарязване, лъжи.
Животът продължава... Празно няма!
Не се отпускай, казвам си — а продължи!

Радка Горанова