Господи, колко е хубаво
ролите да си смениш.
Реплики, строфи изгубени,
някак да промениш.
Мислите дето сме пращали
нощем, в безсънна нощ,
луди Луни сме хващали,
вместо изпратен зов.
Толкоз лица пропуснахме,
наши, били със нас.
Болката ли е избора,
или е търсен страх.
Колко любов допуснахме,
все да е около нас,
нея и друг май пуснахме,
с нас да играе хазарт.
Четна, нечетна истина,
хвърляна, като зар.
И крупието искаме,
и печалбата, в пълен дял.
Само цената знаем ли!?
Трябва да я платим.
Трябва да дойде краят щ.
Ролите да променим.

Valdemaro 

Аз тъй го виждам моето летене -
по стръмно хлъзгава повърхност,
от понеделник до неделя
квадратите превръщам във окръжност.

И там напълно се развихрям,
съблякла голата надежда,
че мога две крила да вържа
и на възкръснал Феникс да изглеждам.

Аз тъй го чувствам моето летене -
по оборот завъртане на полет.
От теб до центъра на мене
през радиус на кръг затворен.

И там напълно те разбърквам,
уроците по пилотаж са важни -
не може някакво си хвъркане,
летене трябва - сякаш първо раждане.

Да, мога да летя - наужким,
/надеждата ми още ли е гола/
Крилете ми са тъй градушкови,
а все ме носят устремно нагоре.

ulianka 

Ако можех да рисувам - щях.
Но не мога. Само цапам, цапам...
А след мене пръски цветен прах
като сълзи в тъмнината капят.

Ако можех да танцувам - бих.
Бих превърнала мелодия във вечност.
Бих била красива. Но, уви,
нося в себе си уседнала човечност.

Ако можех да запея - Боже мой! -
бих изляла чувства с цяло гърло.
Но не мога. Искрено-фалшиво, с вой
гласните ми струни звуци хвърлят.

Ала мога да живея. И така
ще създам рисунка, танц или пък песен.
Неусетно, без талант, но със душа,
сътворявам свят. Бездарен. И Божествен.

small_heart
 

Бог рисува картината с пръсти
на вселенското живо платно...
Всеки миг тишина е присъствие,
стих и обич се сливат в едно...
Небесата са огън, запален
над морето... Каква красота!...
Две-три птици, момиче и залез –
върху тъмния фон на света...

Весела Димова 

Къде са пролетните дъждове?
Тъгата черна да раздвижат!?
Земята да се разтресе
и мълнии - да я пронижат.

Къде са пролетните дъждове?
Защо? Защо, защо се бавят?
Плачи! Плачи със мощ небе!
Те - никой няма да забравят!

Ще стане чисто изведнъж.
Високо ще се възцари дъгата.
До следващия топъл дъжд,
дано е светло на Душата!

Вергиния Илиева 

Една мушица в моята душа
припява тънко, звънко на капчука.
Не знам отде, кога е тя дошла,
но май добре се чувства вече тука.

Уж добродушна, тиха, но уви,
щом чу отвън зова на чичопея,
крилца разпери и гласец изви –
и сто оси събудиха се в нея.

Беснее, иска да рисува вън
с дъжда листа по старата ни круша.
Дъжд, пролет, нощ – мечтая си за сън –
напразно – тя, мушицата, не слуша.

Надига в мене позабравен зов...
Е, нека тъй да бъде, душо моя!
Събуди стогодишната любов
в сърцето ми, изтръгна в мен покоя!

Вали, не спира, раснат в тишина
треви, дървета, пролетна копнежност.
И бавно зад дъждовната стена
покълва миг на споделена нежност...

Венета Дончева 

Заложник на мисли клиширани, чужди,
оплетен от техния облачен свят,
сърцето по-често се пита и чуди,
къде е просторът със синия цвят.

Заложник на дрехи с модерните кройки,
обувки и имидж с еднакъв фасон,
а тялото тръпне за пролет на голо,
за влюбена нежност и топъл подслон.

Заложник на навици, догми нелепи,
душата е в стая без светъл отвор,
стените – дебели, небето – далече,
копнее за вятър, зелено и брод.

Заложник на Аз-а, „веднага“ и „трябва“,
мигът е превърнат в дребнав пазарлък,
и празното пак е останало празно,
а данък илюзия плаща се с кръв.

Заложник е всеки на себе си само,
съдбата е просто поредната стръв,
вселената връща каквото е дадено
и дава възможност, и прошка, и път.

Sanvali 

Не презирам онези мъже,
за които честта е над всичко.
Гордостта към провал ги влече.
(Нямат ято. Летят по самички.)

Аз не мразя фалшивото в тях
(те сами си окачват въжето).
Разболяват се често от страх
и недостиг на чувства в сърцето.

Нямат дом. Само схлупен таван.
И над него луна - да ги стряска.
Те живеят назаем. Едвам.
Непогалени с истинска ласка.

А когато им праща небе
и разцъфнали клони за полет
любовта - те не виждат въобще...
Те умират, настъпи ли пролет.

Не презирам такива мъже...
Ала, Господи, как ми е мъчно,
че и аз си окачих въже
като следвах такъв. Неотлъчно.

Васка Мадарова 

През пръстите ти аз прочитам бъдещето,
избягало от вчера и сега.
Зад устните ти скривам се от себе си,
за да се търся дълго след това.
А твоят гръб е бяла страница,
простряна между времето и мен.
На него пиша как се чувстват птиците,
когато спиш до мене уморен.
Кажи ми, по какво да разгадая
живота ми какво ще сполети?
Ще бъда ли във него аз - не зная,
но знам - там неизменно ще си ти.

Василена Попова 

Бяло вино — за блясък и червено — за цвят.
Март е пръснал украса над безликия град...
Бяло лумва в очите ми — изгрев свети червено.
Снежно-чисто кокиче от леда преродено,
бяло-сгушена птичка до червената порта...
Този миг е различен, но къде ли са хората?
и къде ми е бялото омагьосано менче,
дето грейваше свряло се в малинака червен?...
Бяло-спретната кърпа със червено бродирана
към сърцето ми пърха и ми кима кодирано:
„Бяла нишка усукай, с алено завърти я...“
Топъл въглен блещука в бабината ютия.

Елица Виденова