Живеем в своята обреченост
а там доверието ни е чуждо...
Докоснем ли се до сърдечност,
я подминаваме, като ненужна...

В претеглянето се завъртаме -
лазим - после, птици волни,
с криле политаме, ала увъртаме,
защото винаги сме недоволни...

Залостени от жалкото ни време,
на котва стъпили в условности,
една любов ни сочи да прозреме,
че щастие е миг на безтегловност...

Аglika
 

Изпращам ти заглъхващо мълчание,
един безкраен ред от многоточия.
Прости, но се разпуквам от страдание,
залепнало по минали животи.

А думите, зад всички очертания
ми казват прекалено много сутрин,
когато, без да искам, се издавам,
че именно за тебе ги допуснах.

Но как да ти напиша нещо глупаво,
за времето, за пътища и хората.
Не, няма смисъл- тези думи чужди са,
присвити в ъгъла на някоя умора.

И чужди са ми всички пътни знаци,
защото с теб го карахме направо.
Във нас се крият малките ни празници,
удавили копнежа от началото.

Изпращам ти едно желано ехо,
прикрито от мечти и запетаи.
Почувствай го. И нека ме намериш,
преди да съм прескочила безкрая,

защото ми е всяка скрита мисъл
и всичко преживяно, и почувствано.
А, ето днес, го пускам да те види.
И да затвори пътя ни към миналото.

Емилия Найденова 

По-лесно ще простиш на своя враг,
отколкото на своя стар приятел...
Врагът не може да е твой предател:
било е тъй - и тъй ще бъде пак.

Той може утре и да се разкае
за удара в гърба ти... Но нали
друг знае по-добре къде боли!
Приятелят това единствен знае.

Известно му е как да обкръжи
живота ти - защото го познава...
Врагът дори приятели сближава.
Дано приятел с враг не ме сближи.

Емил Симеонов 

Събудих се вълна. И полетях.
Далеч от всякакви окови.
Не търсех пристан. Не признавах грях,
забравила какво е да се молиш.

Танцувах с бриз. Под лунна светлина,
като сестра на дивите стихии.
Изхвърлила венчалната халка
от свободата жадно се опивах.

Целувах слънцето. Оплетена в лъчи
пресичах лудо през житейски бури.
От чайките дочувах, че стоиш
на пристана и чакаш да се върна.

Не ме очаквай. В плиткото, недей,
недей да се опитваш да ме връщаш.
От болка ме превърна в море,
а всички знаят, че морето няма къща.

Била ли съм обичана? Не знам.
Към бъдещето диво устремена
събудих се вълна. И полетях
към някой ласкав бряг. Да ме приеме.

Еми Цветкова 

Един последен изгрев,
След него – сетен залез.
Животът се изнизва,
но болката – едва ли.
Със мен ще си я мъкна
в живота – и оттатък.
Във рай? Или във пъклото
ме носи пътят кратък?
Такава съм орисана –
да плача, както пея,
сърцето да ме стяга,
когато се засмея,
духът ми да е в кладенец,
във който се оглежда
едно око небесно –
за светъл ден надежда,
а под водите – черните,
в скалистото – на дъното,
да се накъсват, сплетени,
мечтите ми несбъднати.
Това не е оплакване.
Това не е безверие.
Над мене сиви гарвани,
които чак треперят
да ми запеят словото
над камъка надгробен...
Последен ден.
Готова съм.
Клеймо: „Дойдох за сбогом!”

zinka
 

Безпощадни, среднощните мисли
челото ми драскат.
Тъй отдавна загубиха своята
светла окраска...
Днес са сиви, но не във спокойното,
утринно сиво,
а в гротескно-студеното,
ядно сърцето ми свило.
Натежала, главата е кошер
с хиляда "защо"-та.
И не мога да дишам -
дъхът ми е стегнат с гарота.
Ако можех, о, само да можех
от болка да кресна
и със крясъка спомен прашясал
внезапно да стресна...
Ако исках (не искам!)
отново да стана предишната
(не че бях изключителна, моля ви -
просто двайсетгодишна.)

Ако бях, ако можех,
на кой ли му пука за вчера.
Виж, за утрето трябва
да се намеря.

Елка Стоянова