И хулен, и боготворен,
и с хиляди лица,
посока диря нощ и ден
към вашите сърца.

Ала оставам невидим,
макар че все за мен
крещите как необходим
съм в делничния ден.

Аз воин бях на Аспарух,
на Крум и Симеон,
и моят меч и моят дух
крепяха власт и трон.

Години в черно робство тлях,
ала не станах роб,
аз, неизвестният, гърмях
с черешовия топ.

След ралото, и в пек, и в дъжд,
все аз, все аз вървях,
обикновен, един и същ,
се раждах, страдах, мрях.

В полетата, след кървав бой,
лежеше моят труп,
да, аз, озъбен, сам несвой,
висях на въжен клуп.

В затворите години гних,
години гонен бях,
но аз глава не преклоних,
аз всичко преживях.

И ето ме отново тук,
през хиляди беди
пренесъл българския дух
на моите деди.

Не съм аз цар и нямам трон,
ни скиптър позлатен,
но още вчерашният стон
ехти зловещо в мен.

На поколениия безброй
мечтите нося аз,
но кой ме пита днес и кой
жадува моя глас?

Не за това се бих, о, не,
легенда да съм днес
и внуците на колене
да ми отдават чест.

Не искам в бронз и с гръмка реч
да ставам аз герой,
да свалят шапка отдалеч
пред гроба ми под строй.

И политици с алчна стръв
да трупат капитал
не искам аз от мойта кръв,
от моя жертвен дял.

Аз искам само моят глас,
през векове дошъл,
да ви напомня всеки час
човешкия ви дълг.

Да ви напомня за духа
на дякона Васил,
за Ботйов, паднал под върха,
за страшния Април.

Във всекиго живея аз -
невидим, онемял -
най- истинската част от вас,
най-земния ви дял.

Към себе си поне за миг
вий обърнете взор
и в мен човешкия си лик
открийте - чист и горд.

Тогава няма да съм сам
и ще пребъда аз
в сърцата ви - всевечен храм
на българската свяст.

аrhiloh
 

Какво животът ти подготвя?
Нощта е хапче под езика.
Уютът – безполезна котва.
В ума ти пътищата никнат.
Завоите – все по-опасни
и влюбванията – до синьо.
А любопитството ти расне –
невъзмутимо – храст къпинов.
Отмята всяка поза гугла
и твоята самотност капе,
когато в мрака сянка шмугне
страхът – лисиче – с кални лапи.
Не го храни с останки често
от своята трапеза тъжна...
Поне веднъж не брой до десет
и скачай в любовта без бънджи.
Не чакай, предвидим, капанът
на времето да щракне, грозно,
и в теб докрая да останат
несбъднатите ти възторзи...

Ивайло Терзийски 

Взаимно се създадохме добри,
но няма място в рая за такива,
боли от раждането до „умри“,
а между тях е топло, но изстива...

... защото не достига светлина,
защото от нощта сме уморени,
защото сме картина - не една,
рисувана от рани със гангрени.

Взаимно се погубваме и пак
създаваме се в образи нетрайни,
оставящи във мрака знак след знак
на следващите тежки думи, крайни.

Скъсяваме пътеката до път
по който няма смисъл да вървиме.
Взаимно се „обичаме“ до смърт
в която сме безцветни и без име.

anastasia73 

Приятелю, не те разбирам.
Защо скърбиш за своя луд?
В театъра не се умира.
Смъртта в театъра е труд.
А седнал на фатално място:
тринайсти стол, тринайсти ред,
ти плачеш тихо и нещастно
като за мъртъв братовчед.
Трагикомично ми е.
Знам ли дали ще бъда справедлив,
но нямаш нищо общо с Хамлет.
Той е измислен. Ти си жив.
И твойта бъдна радост плаче,
развяла панделки от креп,
като напъдено сираче
във снежното поле пред теб.
Дали ще види слънце? Знам ли?
Приятелю, вдигни глава.
Ти нямаш нищо общо с Хамлет,
освен единствено това,
че в твоя век, на смърт осъден,
че в твоя календар нелек
"Да бъдеш или да не бъдеш ?"
звучи като в шестнайсти век.

Ивайло Балабанов 

Животът има толкова лица -
във слънцето, небето и звездите,
във детските очички и сърца,
в благословените утроби на жените.

Животът значи въздух, значи вик,
едно така наобяснимо чудо,
безкрайността, превърнала се в миг,
едно препускане, обсебващо и лудо.

Животът значи вяра, значи песен,
една палитра от емоции и чувства,
когато пролетта се ражда в есен
и сътворява най-красивото изкуство.

Животът значи толкова неща,
но аз единствено в едно откривам смисъл,
в една усмивка и в една душа,
в едни ръце намирам своя пристан.

За мен живота значат две очи,
едно усещане за мъж по мойте пръсти,
за мен живота значиш само ти,
във храма на сърцето ти се кръстя.

Зорница Петровска 

И с тебе, и без тебе, скъпи,
на мене все ми е тая.
Не можеш с пари да ме купиш.
Ще трябва да ме омаеш.
Но не с приказки празни,
че са ми дошли до гуша.
Опитваха преди тебе разни,
но аз отдавна не слушам.
Ще се наложи да ме обичаш,
но не как да е, а като куче.
Ако не знаеш какво е, тичай
при моето - да те научи.
Дори да умира гладно
и вързано на синджира,
намира сили да ми се радва,
когато у дома се прибирам.
Прегризва лапа и хуква
към мене да ме спасява
когато изпадна в нужда
без да очаква награда.
Цял живот търсих, скъпи,
някой, който да ме обича.
Всичко друго намерих
и накрая си купих куче.
Та хич не ми пука за тебе
ако не можеш така да обичаш.
Хайде - върви си със здраве!
Мен на прага ме чака кучето.

Златина Великова 

И сутрин, и вечер, и късно, и рано
звучи над главата ми старо пиано.
Ту плаче, ту пее, бушува и стене,
тъжа аз със него, ликува то с мене...

Преглъщам сълзите – пиано ридае...
Сгъстява се мракът в сумрачната стая.

О, как го разбирам – позната скръбта е:
при мен като призрак духът ѝ витае,
усмихва се нагло от всички посоки.
Махни се от мене, старице жестока!
Не вклаждай в сърцето искрици напразни!
Върви си!
Аз искам денят да е празник,
със трепет да чакам момиче любимо...
И ласки, и обич в дома ми да има...

Да има!...
Но тъжно усмихвам се: „Няма!”.

... Звучи над главата ми старо пиано.

Живодар Душков