Дъжд заваля?
А мога ли да попитам – „Какъв е дъжда?”
Има различни Дъждове...
Едни харесвам, други - не.
Познавам Дъжд, който крие сълзи...
Помага понякога, но не ми го хвали.
Щом крие сълзи - значи крие тъга.
Няма място за тъга в моята душа.
Дъжд има, който леко ръми.
Уж леко ръми, а разделя съдби...
Капка по капка раздяла дълбае.
Не спира... За края нехае...
Или Дъжд, много студен.
Наранява те. Ден след ден.
Не помага ни чадър, ни дъждобран...
Молиш го да спре, но.... оставаш си пак неразбран...
Има дъжд... Има много дъждове...
Едни харесвам, други - не.
Обожавам един, той отмива тъгата.
Събужда мечти
Пречиства душата.
Дъжд вали, но няма сълзи...
Дъжд вали... Дъжд вали... Дъжд вали...

Ирен Тодорова 

Кой там хленчи за нежност? Кой хълца и циври?
Нежността е разпътна! Не го ли разбра?
Ти за нея си просто поименна цифра
в каталога ѝ, пълен с безброй имена.

И е смешно да вярваш в безмълвната обич!
Тя потъна, братле, в исторически мрак —
там, където единствен в потайните доби
броди тъжния призрак на дьо Бержерак.

Забрави и за острова с име Итака!
Невъзможен е той! Да не си полудял?
Тук в реалното време надлежно те чакат
дом панелен, деца и паричен скандал...

припомни си за вчера, когато жена ти —
ах, че смешно! — към теб се обърна на „Ви“!
Ти се сепна и купи две чанти с домати...
Прагматичния разум духа отрезви.

Всъщност, трябваше някой така да се сепне!
Колко смешно, че ти изведнйж се смали...
Но видя същината си най-допотопна!
Отстрани я видя! И прогледна, нали?

Проумя, че си дребен. И жалък? Е, да, де!
По-различен от всички да бъдеш не смей!
Боже мой, как е смешно, че вече не страдаш —
Ти, спасения, новопокръстен пигмей!

Осъзна неотменната, мъдра рецепта:
не гори, не жадувай, бъди нискочел!
Изтръгни всички тънко трептящи рецептори
и ще имаш съдба на щастливо момче!

Но защо се намръщи? Съвземай се, брате!
Виж, приличаш на жаба, заклещена в клюн.
Извърти се и скачай в средата на блатото!
Хей, глупак!... Ох, че смешно!...
Та ти ме заплю...

Анибал Радичев 

Във този луд живот си струва
за някого да бъдеш хляб и вино
за теб сърцето му да се вълнува,
да те мечтае под небето синьо.
Във този луд живот си струва
за някого да бъдеш дъжд и огън,
до утрото щастлив да те сънува,
тъгата си със теб да превъзмогне.
Във този луд живот си струва
за някого да бъдеш рай-мечта,
за него слънцето да нарисуваш,
над облаците му да заискри дъга.
Във този луд живот си струва
за някого да бъдеш изгрев нов,
със теб до своя залез да танцува,
душата му да стоплиш със любов.

Ивелина Радионова 

Невидимото ще почувстваш.
До видимото ще опреш.
Но те са айсберг или плувка
в притихналото ни море.

Вселената е тъй огромна!...
Изпълнена е с тишина.
Това, що виждаш и запомняш
е само късче светлина.

Вълна и от вълна – частица.
Движение от край до край.
Светът, създаден и измислен,
по-непонятен е комай.

Иван Христов 

В тиха случайност, когато не вярваш,
с поглед, след шумния ден ще потърсиш
дъното, стиснало твоята яркост,
хванало в обръч гласа ти и гърлото.

Мисли ще тръгнат – от тъмното призраци,
сенки от минало, страх, невъзможност.
Дълго ще търсиш кому дал си ризата.
Има ли някой, когото тревожиш.

Бяха ли халосни всички патрони.
Никне ли семе, засято през зимата.
Почвата още в стремеж ли се рони.
Беден ли ставаш в душата на ѝмане.

Късно ли палиш огниво за печката.
Пролет ли знаеш да скриеш в ръката.
Прошка в сърцето си дал ли си вече.
Може ли истина да е саката.

Как ли изправят се стегнати обръчи.
Неми ли тръгват си думите късни.
Този свят, в който въртиш се, е объл.
Воля ти трябва и воля да късаш.

Стане ли, викай, извикай високо,
тъй, че душата сама да обръгне.
После дръж руля на тази посока,
дето изправя в живота ти ъглите.

Ани Монева  

Аз не мога да бъда винаги с теб
под студените звездни пространства.
Толкова слаби са твоите нежни ръце
спрямо тяхната сила гигантска.

Те ме викат, те властно и нежно зоват
с чистота необятна, която
буди в мен първобитния мъж на лова
и аз бягам от твоите обятия.

И когато без страх отвъд всеки предел
острие моя поглед забива,
нашта – малката, скъпата, земна цел
със безкрайните цели се слива.

И ми става по-близък човека, засял
каменистата почва с дървета,
ветровитите хълмове с буйни лозя
и прокарал в гората пътека.

И ми става по-близък от самия живот
със растежа, със вечното тление,
който тежките форми на зрелия плод
разрушава за ново рождение.

Разбери, аз не мога да съм винаги с теб
под студените звездни пространства.
По-силно от твоите ръце ме влече
тази сила гигантска.

Но не зная, когато, от звездния дъжд
озарен, тук при теб се завръщам,
дали аз съм все така същ
и дали самата ти си същата.

Иван Пейчев 

Живях живот напрегнат, неспокоен
и силите си залудо пилях.
Сега стоя озадачен, разстроен,
защото малко истини разбрах.

В тъмата на отминали години
блуждае мисълта ми всеки ден;
умират спомени, сърцето стине
и аз умирам бавно, угнетен.

Да се живее мъдро, тъй е трудно!
– таз истина житейска проумях;
във време обезсмислено и блудно
аз да живея мъдро не успях.

И – мисля си – дали поне ще мога
(но вече вън от пошлата игра);
застинал в неизвестност и тревога,
поне достойно – мъдро да умра.

Ангел Балевски 

Отвъд хоризонта човекът не стига -
Не бих го прескочил и вятър да бях!
От блян и реалност - същинска верига -
живея завързан и аз между тях...

И само душата ми в нощите къси
през сълзи ме моли: не спирай, върви -
все някой ще срещнеш душа да си търси,
все нечие друго сърце да кърви!

Иван Карадачки 

Добър си, Господи, добър си...
Не бива и за миг да се съмнявам.
Дори след смъртоносни земетръси.
Дори когато в мене се стъмнява.
Когато ме прегазва тишината
и губя слух от гонга на сърцето.
Когато ми ограбват сетивата.
Когато ми се губи и небето,
в което всички птици са клошари
със дрипави криле и тъжни песни.
Когато светят черни светофари
по пътя ми и земен, и небесен...
Когато ще поискам да ме няма,
да нямам глас, сърце, очи и устни.
Когато се разтворя като пяна
на някой бряг безсмислен и безчувствен...
... Не бива и за миг да се съмнявам!
Със всяка своя клетка ще те търся.
Дори да си сърдит... И да те няма...
Добър си много, Господи, добър си...

Алина Стоянова
 

А в нашата случайна среща
напразно търсих порив нов -
и в двама ни не трепна нещо
дори подобно на любов.

И сякаш, че не съм целувал
със страст най-тъмните очи...
Поглеждам те и ми се струва,
че ти за същото мълчиш.

Как Тютчев, Боже мой, е любил!
Или пък аз не съм поет,
щом съм забравил и загубил
това, в което бях заклет?

Или измамни и фалшиви
неща наричали сме страст?
Или пък вече не сме живи,
щом само пустота е в нас?

Стоим така - мълчим и пушим,
часът е дълъг и разплут -
в очите твои - равнодушие,
в сърцето ми - тъга и студ.

Иван Груев 

Впиянени в абсурда на дните си,
се променяме бавно, но сигурно.
И нещата такива, каквито са,
възприемаме, като безфигурни.

Сякаш беше обсебил ни Бекет ли,
че очаквахме нещо от нищото.
Него, не - нас ни раждаха клекнали
в пепелта. В пепелта до огнището.

И сега още ровим във времето,
като в кофа с боклуци от истини.
Трябва някак да храним проблемите,
балансирайки върху безсмислия.

Няма лек - но обсъждаме дозата.
Упорито спорим за размера.
Празнотата, изпълнила мозъка,
се множи в гъсталака от нерви.

Нека някой да дръпне завесата
и да каже: - Да влязат убитите!
Свърши вече. До тука с пиесата.
Наиграхте се. Милост за зрителя!

Александър Калчев 

Не ме примамва път,
не ме примамва мисъл,
Какво е тук, какво - отвъд
един ли е написал?!

И по-добре е, че мълча,
добре е, че старея.
Останалото е печал
и аз един от нея.

Каквото и да сътворя -
несътворим е здрача.
Тъга невидима узря
и мога да поплача.

Да се посмея след това
над слабостта си гневна.
Блести в дълбоката трева
една сълза тъй древна.

Иван Апостолов