Аз сега осъзнах, че на прага на всички причини,
натежали от грях, ще заставим духа – да застине.
И така между нас ще оформяме горест и плесен,
в този шеметен валс, да развихрим живота нелесен.

И с лъчи светлина двама чакаме звездни причини,
да не търсим вина, запъхтяни през пътя да минем.
Моя кратка любов, твоя дълга, безцелна разходка
на сърдечния зов, който крачи с ленива походка.

Накъде ще вървим, колко пътища водят към Рая?
Любовта да взривим, да се метнем в потока безкраен.
Непривична съдба! Колко още ще мъкнем отрова
на живота зъбат, да разпръсне ненужното слово.

Още миг повтори, че сме заедно, кой ще ни чуе?
Нямам сили дори да отпивам от виното руйно.
Ах, дано преболи, да забравим за всички обиди.
Нишка обща дали той, животът, за нас ще изприда?

Антоанета Иванова 

Във Времето на Пролетния вятър
на младостта ти в дръзкия сезон –
„на попрището жизнено в средата“*
се спусках аз по стръмния наклон...

Опитвах пак в „средата“ да се върна
да търся там спасителния код,
когато ти внезапно се обърна
и „преобърна“ целият живот...

И вятърът ни грабна поривисто,
и Слънцето щастливо се засмя –
обезумял тогава си помислих,
че наша ще е цялата Земя...

И Времето помислих, ще е наше,
дори пошепнах му в мигът да спре,
когато ти целуна ме подплашено
простенвайки: „Целувам ли добре?“...

Целуваше наистина прекрасно
и днес не мога да го изразя́,
но искам да ти кажа как опасно е –
със разсъдливост да те заразя́...

... Научиш ли да разсъждаваш – вече
ще търсиш все „разумните“ неща́ –
без тайните разходки в късна вечер
и плахите целувки във нощта...

Но ако „разумът“ е да ограбва
романтиката като жизнен код,
то всичко „забранено“ значи трябва
да няма място в нашият живот!...

... а Старостта, уви, е заразителна,
не вярваше, но хвана те почти,
а днес единствено е утешително,
че няма дълго тя да продължи́...

Но щом цената да останеш млада
е да откажа Любовта ти сам –
ще я платя, щом друго за награда
не бих могъл безкористно да дам!...

Коста Качев 

Ухание от устни свежи
донесе вятърът в нощта.
И с факел, пламнал от копнежи
аз търсих те до сутринта.

Аз чувствах, че си в тъмнината
почти докоснах те с ръце,
но се изгубих във гората
с ключа за твоето сърце.

Отчаян, спрях се да почина
за миг край бистрия поток
и твоят образ, несравнима,
при мен дойде в съня дълбок.

Сънувах, че вървим в безкрая.
– Къде? Не помня! – По света!
Но вярно водеше ни зная
компасът наш на радостта.

Край нас шумяха ветровете,
ръмеше кротко топъл дъжд,
когато от любов обзети
прегърнахме се изведнъж.

Ти беше моя под звездите,
а аз – затворник в твоя плен.
Целувах устните, косите,
ръцете, вплетени във мен.

Докато тази нощ не стихна
и с нея в първите лъчи
сънят прекрасен не затихна,
целувах светлите очи.

Къде не търсих по земята
сред хора, шум и суета,
във облаците, в механата,
от образа ти мил следа?

Сега над листа бял надвесен
ей тъй, черта подир черта,
рисувам твоя лик чудесен
с компютъра на любовта.

На файл след туй ще го запиша
и ще те гледам всеки ден,
с надеждата, докато дишам
наяве да се срещнеш с мен!

Константин Мутафчиев