Аз, която на хората носих живот и утеха,
дето вярваха в мене тъй, както в надеждата свидна,
си отивам от тук. Не със бяла – с окаляна дреха!
Да, отлитам. Накъдето очите ми видят.
По крилата ми лепнат петна от вихрушки и пепел –
все лекета, оранжеви, сини и кърваво-алени.
Тези хора народ ли са, Господи, глухи и слепи!
Мене не, но децата си свидни не жалят ли?
Този смешен народ ли герой е от повест епична,
дето кротко търпи ято гарвани - като окови.
Те убиват децата му, Господи! Стари езичници!
Те се гаврят и днес със земята му. Не чужди, а свои.
И не знаят ли бедните, не са ли ни чули, ни чели,
че и гарван, и червей – все в нея накрая ще легнат.
Нито в мойто небе, нито в Твоите вечни предели
даже шепичка прах от пръстта ѝ не могат да вземат.
А е толкова страшно, нелепо е даже да гледам,
как на мен заприлича народът – оглозган до кокал.
С тъжен вик, след потопа, надеждата тръгва последна
и в последна молитва Ти чуй и последния вопъл:
Щом със друго не можеш, спаси ги с онази повеля –
„свобода или смърт” ли се казваше старата притча?
Зная, свой срещу свой ще застане. И после ще стреля!

И пръстта ще осъмне навеки спокойна. И ничия.

Красимира Обретенова
 

Една звезда
потърси лунен пристан.
По пътя си
разпръсна светлина.
Луната -
кехлибарена и чиста,
внезапно
в нея себе си позна.

Една душа
на две е разделена.
Искрящо млада,
с цвят на портокал.
Нощта сега е
нейната вселена.
Сънят ми двойна
нежност е създал.

Една любов,
конячено парлива.
В косите ѝ -
жасминов Млечен път.
Нощта е
портокалова и дива.
В ръцете ѝ
пречистен спи светът.

Божидарка Божинова 

В небето Бог рисува с кърваво мастило.
Трепти, догаря залезът като в кандило.
Каква картина! Боже мой! Невероятна!
Дъхът ти спира красотата безвъзвратна!

Струят от синевата багрите, извират.
Вълните на морето жадно ги копират,
измамно кротко приласкават светлината
и в танц последен тихо давят красотата.

Помага на вълните вятърът крайбрежен,
коварен бриз, той гали светлината, нежен,
към дъното я тласка в смъртното ѝ ложе
и достъпа на мрака прави по-възможен.

Вълшебната палитра Господ Бог прибира,
без нея светлината бавно тук умира.
Прекрачил океан, завърта Бог земята
и с изгрева си там възражда красотата.

Божидар Коцев 

Навлизам нататък в живота си,
все по-навътре и по-навътре,
а той ­ по-непроходим,
едва ли не - непристъпен.
Доскоро ме мамеше
с дребни съблазни,
с неочаквани изненади,
а сега ме е стегнал в своя тунел.
Замират ми стъпките,
бледнее ми взорът.
И само въпросът
ще стигна ли изхода
ме води нататък.
Но блесне ли в дъното
най-подир светлинката,
ще забързам задъхана,
не толкова, за да стигна до края,
а най-подир да узная
какво има, има ли нещо отвъд.

Богдана Зидарова 

Аз харесвам много дъжда.
Уж тъжно вали, а е някак красиво.
Всяка капчица малка тъга
как небето с въздишка излива.
Как в облаци сгушва света.
И мълчи. И вали си. На воля.
Свъсил вежди, а е чуден дъхът му.
Този дъжд обичлив, но бездомен.
Как разголва навред широти
и в прегръдката влюбени скрива.
И чадъри раздава. С мечти,
ненамерил любов си отива.
Днес на север, а утре на юг
за да търси свойта любима,
щом копнежи оставил е тук
ще се върне. И очите ще има
толкоз мили. Възторжени. Страстни.
И жадува до безкрая да блика.
Да намокри досущ тротоари.
В самотата за обич да вика.
И гласът му далеч да се чува.
Да ехти. Да шепти свойте трели.
Този дъжд, с всяка облачна струна
пее песни за любов. И раздели.
Аз харесвам много дъжда.
Уж тъжно вали, а е някак красиво.
И го гледам как плаче сега.
И тъгувам. Защото ти си отиваш.

Красимир Трифонов 

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?

Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

Блага Димитрова 

Вдигни очи и погледни небето,
в лазур искрящ след бурята в нощта
дъга блести, от слънцето родена,
да ти разкрие моята душа.

С червеното сърцето ми гори,
кръвта във вените от страсти полудяла.
Блестят във синьо моите мечти,
във цвят от рози щастието ми сияе.
На жълтото във топлите лъчи
се къпе любовта ми. Нежно цвете
от пурпур във душата ми цъфти.
В зеленото на сладкото безвремие
тече от чувствата ми сребърна река.
На облаче от портокалов цвят
изпращам ти аз моята дъга – вземи я,
във багри ярки да огрее твоя свят
и любовта ни да превърне във магия.

Биляна Битолска 

Дали беше любов, или само копнежност?
Дали беше надежда, или само тъга?
И дали беше сън, или тихо убежище
моят път към звездите, сгушен в твоето "Да"...

И дали бяха птици онези минути,
във които животът се побираше цял...
После - думите, казани тихо. Нечути.
Спотаени удобно под небрежния шал.

И дали беше приказка, или само гротеска...
Аз не помня дори от какво оживях...

Тебе вече те няма, но остави в сърцето
разпилени пътеки от горчив звезден прах.

Бианка Габровска 

Ти беше тук — дойде самичка.
Дъга неземна засия в нощта.
Добиха смисъл вечните неща.
Ти беше тук. Това е всичко.

Ти беше тук и стана чудо.
Попаднахме във приказна страна.
Там имаше светлик и топлина.
Ти беше тук. Не бе заблуда.

Ти беше тук, но си отиде.
Угасна многоцветната дъга.
Дано щастлива много си сега!
Ти беше тук. Това ми стига!

Атанас Димитров