Аз искам с теб да си говоря,
понякога и да мълча!
Душата ми да бъде твоя,
да ме сънуваш през нощта!

Да ме приемеш със сърцето
и мислите ми да четеш!
И да ми подариш небето,
и времето за мен да спреш!

Аз искам с чувствата красиви
да сбъднеш моите мечти!
В очите твои мълчаливи
любов за мене донеси!

Ако не можеш да обичаш,
до мен не се докосвай ти!
Тръгни си без да се обръщаш,
дори и много да боли! 
  Мария Мустакерска

Понякога душата ми прилича,
на слънчева корона на дърво -
тя някъде нагоре ме отвлича
и съм едно прозрачно същество.

Избрулила е всичките ми болки
от клоните на тежките ми дни,
и лека, безтегловна, без тревоги,
се рее сред космични висини.

Така ли е, когато те обичат,
когато си единствен на света,
когато в теб препълнени се стичат
най-нежните реки на любовта.

О, как е хубаво да си родена
сред звездните небесни светила,
да чувстваш, че с простора си родена,
да носиш обич в ангелски крила.

Издигай ме, любов, все по-нагоре,
и чувствата ми - пролетни листа,
да пият сок от този силен корен,
от който е родена вечността.

Мария Маринова 

Пиян от свобода
и с шапка борсалино,
той угаси града,
приспа полето минно
(сънуващо стени
бетонни с амбразури),
умората плени
в небесните лазури
и устремът за път
го облада изцяло –
като жена без плът,
като любов без тяло.
Разжалван от честта
доброто да изброди,
потъна в съвестта
на древните народи.
Говореше без глас
на мъртвите езика.
Бе по-щастлив от нас,
в тълпата разнолика
незримото видя,
надеждата изрови,
обви ни в свобода
и окова с любови...

Боян Ангелов 

Дали ще се разделяш със година,
с човек, със дом, със минало, със рана,
погледай ги, благодари им тихо,
дари им свобода и продължавай.

Дали ще срещаш ангел или демон,
приятел, път, погром или победа,
обичай ги със цялата си смелост
и не забравяй - и със тях ще се разделяш.

След ден, след век, след няколко живота,
за ден, за век, завинаги най-често.
Най-важното и нечовешки сложно
е да преминеш по човешки честно.

Мария Лалева 

Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи!
Колко малко е нужно, за да бъдем добри! -
Бяло цвете надежда, хляб от черните ниви...
И за дните ни черни - шепа бели пари...

Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи!
Колко малко е нужно, за да бъдем добри! -
Вдъхновената песен на щурците звънливи...
И гласчетата детски от безгрижните дни...

Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи!
Колко малко е нужно, за да бъдем добри! -
Топла слънчева ласка... И очи обичливи...
И сърце на приятел - с доброта да гори!...

Но изгаря ни злоба... Завистта ни убива...
Но животът ни трови - затова ни боли...
Колко много е нужно, за да бъдем щастливи!...
Колко много е нужно, за да бъдем добри!...

Марин Тачков 

Изморих се да бъда скала
в океани от мъжки тревоги.
Изморих се да бъда добра
или, може би, просто не мога.
Искам нещо да вика във мен
и да кара кръвта ми да стене,
искам огън във всеки нов ден,
искам нещо безумно във мене.
Искам просто да срина стените,
построени за толкова време...
Вместо покрив, днес искам звездите.
Искам нещо да бъде за мене,
по-нищожно дори и от зрънце,
но горещо, защото горя
по-искрящо, защото съм слънце
и не искам да бъда луна,
под която мъже да заспиват,
утешени след тежкия ден.
Изморих се да бъда закрила.
Искам нещо да бъде за мен.

Мариета Караджова 

За теб написах най-добрите стихове,
защото ти така го пожела.
Защото ми дари онези мигове,
които подлудяваха кръвта.
Защото, без да питаш, подари ми
и силните последни ветрове,
които дълго носиха килима ни
над кротките заспали градове.
И всеки път, останало без сили,
в очакване на следващата нощ,
сърцето ми чертаеше маршрути
навсякъде по земното кълбо.
И ти пристигаше с развяна риза,
събрал в гърдите си на слънцето дъха.
А как ухаеше на цвят и близост...
Настръхвам като мисля за това.
Разплиташе косите ми с пръсти
и яхвахме вълшебния килим.
Ти казваше, че беше онзи същият,
на който бе летял и Аладин.
Изчезваше под нас земята цялата
и срещахме воюващи орли.
Откривахме изгубени оазиси
и пиехме от техните води.
А после състезавахме се с вятъра
кой пръв ще стигне края на света –
той вечно ни се сърдеше, когато
печелехме поредната игра.
За туй написах аз онези стихове,
защото ти ми подари света.
Защото ме остави да обичам.
Защото ме обича. Затова!

Мариела Пидева 

Не тръгвайте без мен в посоки трудни.
Опасно е да бъдете сами.
В душата ми - дълбок, но светъл рудник -
предателство към никой не дими.

Живял в оскъдност, никога оскъдно
не съм обичал. Винаги съм бил
най-строг ваш съдник, но и себесъдник.
Един свой грях до днес неопростил.

Законите ми - безпощадно строги -
ме правят тъжен в този смешен свят.
От много, много обич изнемогвам.
Огньове безпощадни ме горят.

Те често ме превръщат в шепа пепел,
след туй мъчително във шепа пръст.
И ако някой вече съм отрекъл,
отрекъл съм го с болка. Не със мъст.

Борислав Владиков 

Докосваш лицето ми с нежна ръка,
а аз от вълнение сричам!
Каквото го може красива жена,
невкусил безбожно отрича!

Мислители нека поклащат глави –
заслушани в своите глуми,
сърцето не чуват, което мълви...
за тебе... най-милите думи!

Мариан Кръстев  

Изтича времето, изтича,
тъй както пясък от дланта ни.
Подир угаснало кокиче
изгряват теменужки ранни.

Нищожна мравка след зърното
пренася пръст, издига сламка.
Как океана на живота
ще усмириш във стих и рамка?

Земята е една черупка.
Небето – вис неразгадана.
А жилката, която тупка
над челото ти – е мембрана.

А трябва всичко да усетиш.
А трябва всичко да изпиташ.
С очите – тихите съцветия.
С кръвта си – тоя бесен ритъм.

И удивен, и очарован
от вик на отлетяло ято,
да кажеш прямото си слово.

И да се слееш с тишината.

Борис Вулжев 

Не знам
дали искам да я премина
точно онази граница,
дето е тук
от години –
недостъпна...
и пазена...
Неверието ми
я скрива –
най-вярната ми охрана –
казва ми:
„Не отивай!
Малко ли са ти раните?
Скачаш от пусто
в празно
или –
в покрито с коприва...
То затова са
граници!
Моля те,
не отивай!”...
Ала стои надеждата
и само
лекичко кима:
„Дори
за капчица нежност,
струва си
да преминеш!”

А ти мълчиш.
Като граница.
Очите ти – караули...
Но някак знам –
от кошмарите,
идваш
да ме събудиш...

Маргарита Зидарова 

Ако решиш да ме загубиш
небето ще погледне дръзко.
Нахален дъжд ще те опръска
и ще притихне като влюбен.

Ако решиш да ме загубиш
морето плащ ще ти протегне,
вълна нехайна ще побегне
и ще те погне, като луда.

Ако решиш де ме загубиш
луната в миг ще се събуди -
и ти, застинала в почуда
ще сетиш ласките ѝ груби.

Ако решиш да ме загубиш
смехът ми тъжно ще увисне
и всички трупани заблуди
ще се взривят с отчаян писък.

Не знам дали ще оцелея,
ако решиш да ме загубиш.
И кой тогава ще немее
пред луничавите ти бузи?

И кой ще те прегръща бурно
от сън зеленоок пробуден?
Ако решиш да ме загубиш
мъгла в съня ми ще се втурне.

И в унес светъл ще си спомниш,
че можеше да бъде друго...
И ще ми махнеш с длан за поздрав,
и ще почувстваш, че ме губиш.

Манол Пейков