Всяка вечер се ровя във книгите,
аз, една любопитна къртица,
да открия на детството дирите
между някоя стара корица.

Но откривам накрая една истина,
дето страшно разочарова, -
загубил съм всичко, единствено
е останал навикът ми да ровя...

Владо Любенов 

Близостта е измамна.
Винаги и във всичко.
Вкусваш я като манна
и я оставяш самичка
да си иде до вкъщи
като стара любима -
знаеш, че ще се връща,
знаеш, че ще я има.
Овехтяла от чувства,
освежена от нови,
вечно нещо изпущаш,
за което те моли.
Тя, близостта ...
като малко момиче.
подлудява страстта,
после в тебе наднича.
Не ѝ вярвай докрай!
Тя е малка измама.
Ако искаш ѝ се отдай,
ще си нейната драма.
А пък тя ще е твоя
само в миг като този.
Малък спомен за Троя
от живот на залози,
на загуби и печалби
с вярата на мъжете -
недочува вопли и жалби,
само шума на крилете.
Близостта, близостта...
ще приседне в нозете ти,
ще заличи низостта,
ще стопли с устни ръцете ти.
Изкусително дръзка,
тя ще броди в душата ти.
На очите с превръзка
сляпо ще следва словата ти.
Но не вярвай докрай.
Тя и в грешки е чиста,
кратък шеметен рай,
преди да тръгнеш начисто.
Близостта е сестра
на всяка сладка измама.
Разпни я като страха,
преди да викнеш "осанна".
Нея просто я няма.

Михаела Алексиева 

И ето ме: млад и прекрасен,
без бръчки и бели кичури,
шестнайсет години катурил,
заклет оптимист и опасен.

Под мене отскача земята
и с длани опирам небето,
и лесно е всичко, което
е брат и сестра на мечтата.

Неважни за мен са парите!
Приятели верни да имам
и скрита, макар и незрима,
да срещам моминска възхита!

Да бъда дърво нацъфтяло,
поток и пътека незнайна,
понесъл в душата си тайна -
че аз съм вселената цяла!

И ето го: млад и прекрасен -
синът ми, шестнайсетгодишен!
И аз, примирен и излишен,
заклет песимист от запаса...

Владимир Владимиров 

Тая вечер нека да сме двама.
Надалеч от хорска суета.
Насаме със жаждата голяма.
Насаме да бъдем с любовта.
Довери ми всички свои мисли.
Всички мои тайни ще ти поверя.
Като себе си да ме усетиш близка -
в тая близост аз да изгоря.

Виринея Вихра 

За разпиления свят, моят живот
може би има някакво скрито значение.
Едва ли до края на дните си ще събера
смисъла на онова, което Бог е заложил във мене.
И макар, че успявам понякога
да разчета знаците на съдбата,
това не ме спасява от двойнствеността,
от инстинктите, от мен самата...

Виолета Станиславова 

Вселена си, не знаеш ли?! Вселена -
безкраен и огромен необят,
създаден от могъщо вдъхновение.
За себе си дори си непознат.

Измамната вълна на битието
потапя в злободневки. В теб крещи
безпаметно, неистово сърцето:
"Твореца не оставяй да заспи!

Не се предавай, вярвай си, човече!"
Една искричка в теб е оцеляла -
дори Балкан над тебе да е свлечен,
изправяй се и почвай отначало!

Създавай светлини дори когато
светът замеря с камъни гърба ти!
Пред цветната усмивка на дъгата
и пукнат грош не чини гордостта ти.

Богатства и покой - и те не струват
пред чистата усмивка на детето.
Защо ти е над хора да царуваш,
когато имаш чуден трон в небето!?

Навсякъде си - в птица, в бряг, в магия,
в скала и ручей, в тичинка на цвете...
Щом в Космос и в прашинка се откриеш,
тогава ще си равен с боговете.

Вики Горанова 

Да знаеш, не заемам много място.
(Навярно и в прегръдка се събирам.)
Пространството ми цялото е щастие.
И само във въздишка го побирам...
Не искам много. Нищичко не взимам.
Но давам всичко. Даже и в аванс.
Превръщам във лета безкрайни зими...
А сложностите? Просто нямат шанс.
Съвсем обикновена съм, признавам.
Светулка, миг, звезда, сълза и копче.
До края на вселените оставам
надеждата във малкото ти джобче...
Такава съм. Недей да ме пресмяташ.
(Дори не можеш да броиш до толкова.)
Ти знаеш – не заемам много място.
Но с дъх лекувам всичката ти болка...
И още ли се чудиш на инат –
къде да инсталираш тишината ми?
Не ми е нужен целият ти свят.
Едно парченце – стая. Във душата ти.

Мира Дойчинова
 

Свободата е тежък подарък. Сурова десница.
Острието на слънчеви тайни за слепи очи.
Онзи връх, който хромите смело отричат
и невидима капка в меда ни, която горчи.

Тя е златната риба, от всеки горещо желана
и звездата висока в небесния син океан.
Но зелената глъб е опасна със свойте пирани,
а звездата е толкоз далечна и стръмен е пътят дотам...

Много лесно намират нозете ни пътя утъпкан
и съзиждаме лесно вселена, която боли.
И заменяме лесно на сърцето горещата тръпка
за насъщния къшей, дори и подправен с бодли.

И приведени кретаме, кретаме с него по пътя
към уютните клетки, загърбили Божия светъл компас -
дребни сенки, замаяни в свойта сива несрета...
И високо е слънцето, мълчаливо вторачено в нас

Чака Бог. Мълчаливо ни чака да стигнем
до високия бряг на страха, до самия му край.
Да си спомним как вяра в сърцето ни тихо изригва
и да стъпим над бездната право в небесния рай.

Без товара горчив на вековните наши заблуди
да поемем по пътя към своята бяла звезда,
към далечния връх, дето заедно свои и чужди
са избрали на слънцето химна, зован свобода.

Мима Иванова