Искам да си луд! Да ме ревнуваш!
И да ме събираш без остатък!
В ласкавото ми небе да плуваш.
Все нататък... Все нататък...

Да събудиш старите пътеки,
по които в друг живот те срещнах...
Да съм и Жената, и Човека...
Само нека да не съм ти грешка!

Нека съм ти Вечност! И въздишка...
Да ти бъда бряг във самотата.
И с едно крило като ти пиша -
да ти галя отдалеч душата...

Искам да си луд! Да ме ревнуваш!
Но да помниш договора устен -
всеки във небето си да плува,
и гнездото си да не напусне!

За да не горчи от много болка
празното небе на други птици!
И за да не нараним неволно
птичите им, влюбени душици...

Сподели ме само с тъмнината,
във която нощем те намирам,
да ти галя със крило душата...
Да не спирам... Да не спирам...

И когато сутрин ме изпратиш -
някак си да мога да остана...
Скътана дълбоко във душата...
Но не искам да ти бъда рана!

Само въздух да ти бъда искам!
И да съм ти близо отдалече...
Ще съм гола. Истинска. И чиста.
Като Вечност... Като Вечност...

Гълъбина Митева 

Когато в ръцете изсъхнали стискаш
последните капки живец...
Когато с нозете подгънати искаш
да крачиш през сняг и дъждец...

Когато гримасата жалка превръщаш
в усмивка, отвътре дошла...
Когато душата ти бясно заблъска
да срине поредна врата...

Когато очите ти жадно поглъщат
на слънцето светлия диск...
Когато дори сетивата усещат
дъха, неизбежен, на риск...

Тогава поемаш безмилостно пътя,
изпънал чертата пред теб,
със поглед, от ярост избистрен,
оставил въпросите в гръб.

Горица Петрова 

От чувства необятни
по минала тъга
пропускам безвъзвратно,
което е сега.

А дъх на чужда зима
минава покрай мен –
черта неизличима
за утрешния ден.

Каква тъга донесе
под топлото крило –
недоизпята песен
за някога било.

И може би ще трябва
с един последен стон
да отсека със брадва
крепящия ме клон.

Да падна на земята
безумно отрезвен –
от песен недопята –
във утрешния ден.

А той ще е забързан,
спокоен и огромен,
и аз ще го превърна
в недосегаем спомен.

Георги Богданов 

Всяка нощ заспивам под небето чуждо,
болката отляво моят сън прокужда.
Вслушвам се да чуя пее ли щурчето –
тишина обгръща тягостно сърцето.

Чужда е земята, чужди са звездите,
въздухът е тежък, влажни са очите.
Сладък, но далечен спомен за кавали
въглен незагаснал във сърцето пали.

Тъй далеч остана моята Родина!
Хляб и дом намерих някога в чужбина.
Но бездомна пак е, гладна е душата,
всяка нощ безсънна скита над земята.

Там, зад океана, зад земи далечни
връщат я с надежда пориви сърдечни.
Среща я с прегръдка моята България,
моят рай изгубен в друго полушарие.

Весел хор щурчета с песен ме посреща.
Нежно се усмихва спомен мил отсреща.
И през сълзи сладки, бликнали в очите,
тичам аз към двора бащин със лозите.

Късам маргаритки, зелен здравец скромен,
и букет за мама вия аз огромен.
А за татко нося ябълка червена
и пред къщи спирам радостна, смутена.

Чукам на прозорче със перденце бяло,
а сърцето бие в мене полудяло.
Чакам да изскърца весело вратата
и да ме посрещне топлинка позната...

Но мълчи отсреща родната ми къща,
тишина зловеща в мрака я обгръща.
Катинарът с укор спира ме пред прага
и тревога страшна в миг гърдите стяга.

Двата некролога като стражи верни,
като щит изправят кръстовете черни.
Натежал букета пада от ръцете,
коленича с болка – осланено цвете!

Генка Богданова 

Амур е упорито романтичен,
от синьото на твоите очи,
и уж го разпознавам, но обичам,
когато ме обстрелва със стрели.
Предрешил се е сякаш е различен,
под лачените куфарни мечти,
натъпкани с щастливите ми мисли,
претруфени от падащи звезди.
И искам да танцувам неприлично,
в намачканата рокля на нощта,
в душата на влюбчива еретичка,
разюздана от дивата луна....
И в дланите ти силни да заспивам,
когато и Амур се умори
да стреля по плътта ми доверчива,
от синьото на твоите очи...

Галина Ирикева 

В самия край на хаоса поспря се,
духът ми цял живот премръзнал, сам.
Намерих те и няма да те дам,
какво от туй, че кима несъгласен,

Всемирът? А страхът не ми отива.
Платих си, до последния обол,
изблиза вятър три товара сол,
от съ̀лзите... Възкръснах по-красива.

А този, който нявга ме подмина,
примамва с обещания за рай.
Наивната? Тя изгоря докрай,
а силната остана невредима.

От хиляди планети отразена,
съм светлина. За обич нежен стих,
в сърцето твое кротко се смирих –
една любов – с размери на Вселена.

Надежда Ангелова  

Късно е, късно е аз да прегръщам
твоите дни и вълшебните нощи.
Късно е вече назад да се връщам.
Болката жива е - стяга ме още!

В тази магия сърцето ми върза,
само със поглед изплете въже!
Беше отдавна, а времето бърза -
знам че те искаха много мъже.

Двете очи, във които се плисках;
дланите твои, в които летях -
малко ли давах аз, много ли исках?!
Просто не мога да дишам без тях!

Ето че бурята пак ме застига,
вино сега ще си още налея!
Иде вълна, после нова пристига,
а по гърдите ти - устни пилея...

Пак ще усетя, че думите мои
в тебе топят се, и пак ще те имам!
Пак ще целувам аз устните твои -
ти ще ме искаш, а аз ще те взимам!

Късно е. Късно е, но те прегръщам -
двама сме заедно в тихите нощи!
Само в съня си при тебе се връщам,
само в съня ми - обичаш ме още...

Момчил Войнов 

Домът ми беше сякаш от стъкло -
прозрачен до последната прашинка
и хорското всевиждащо око
делеше ме на крайни половини,
превръщаше прашинките във кал,
от семето за цвете никна плевел
и всеки, който нещо ми е дал,
надникна през стъклото - да си вземе.
За всички имаше и хляб, и сол,
но мекото в душата ми превтаса,
и щом гърбът ми се оказа гол,
прицелиха се в мене с гръм и трясък.
И рухнах - нямах носещи греди.
Днес стъпвам по стошена стъклария,
но всеки ден, щом с мене зазори -
превръщам се във ясна права линия -
начало няма и не виждам край,
но мен ме виждат - още съм прозрачна.
Чернеела гората - кой ти хай!
То всичко почерня, но още крача.
И пак издигам стъклени стени -
да гледат, да се вижда, да се знае.
Щом някой ден без мене зазори -
да светя от началото до края.

Галена Воротинцева 

Приятели, не ми се мре,
живот кълни сред равнините.
Я, вижте, в житното море
отново птиците долитат.

Една жена към моя ден
върви през изгреви зелени,
морето на живота с мен
нагазила е до колени.

А някъде край Дунав тих
полето изведнъж пресича
и шмугва се във моя стих
едно уплашено лисиче...

И аз, докато разбера,
защо два ястреба се бият -
видях от техните пера
врабците как гнездо си вият.

Вълко Марашев