Този свят е за груби души.
В него нежните не оцеляват.
Бели гълъби, в сивите дни
ще открият зелена морава.
Там ще има и жива вода,
и любов, дето няма я вече.
Светлините на шумния град,
тъй студени са, даже далечни.
Там и болката вляво ще спре,
упоена от ангелски трели.
В ореола на синьо небе,
топлина и покой ще намерят.
А за нас ще остане тъга
най-мъчителна, дълга и страшна.
Ние, грешните крачим в света,
без да знаем кого ще изпратим...

Десислава Георгиева  

Говорим, говорим и толкова мисли изричаме,
потъваме в думи трогателни даже излишно,
усещам, че сякаш с пера от паун съм накичена
и спирам потока пенлив на словесната пищност.

Забравям за думите и с тишина ги замествам,
събличам от себе си всички съмнения грешни,
магия примамва ме с мирис на печени кестени,
на “Аз “- а оттатък зад думите, брата да срещна.

Оттатък, където живеят най-искрени чувства
и тяло, и мисъл танцуват в хармония бяла,
оттатък, където е тихо и аз съществувам
свободна от думите, в своята истинска цялост.

Прегръщам Вселената и сетивата ми пеят,
обвити в сияен копнеж на астрална поема,
а някъде в мен любовта изначална живее,
и там, зад предела на думите, тя ме обзема.

Нина Сариева 

Добър вечер! Как си, лястовице бяла,
в този още недописан ден?
Ти стоиш - изтръпнала и онемяла,
не очакваше да видиш мен.

Господи! Та ти си още същата,
както и в онези ненаситни дни,
в онзи танц с душата ти, насъщната,
който всички цветове взриви!

Няма ли да ме поканиш? Чакам вести.
Още ли си с твоето момче?
Аз се влюбвах - може би безсрамно често,
но така ми беше по-добре.

Тичах след принцеси минзухарени
и разбрах от срещите безброй,
че жените други са създадени
само, за да ме направят твой!

Николай Спасов 

Аз паднах долу.
В ниското – тъма.
В най-тясната си бездна ще осъмна.
Тъгата ми...
налива се сама
в оная чаша с пукнатото дъно.
Протяга се нощта
в един кошмар,
достигнал до зениците ми слепи,
прекръстил ми крилете
на “товар”,
и сложил ме на Дявола във шепите.
Събуждам се.
Часът е точно шест.
Преди да легна всичко ме болеше.
Да продължа дали е знак на чест?
Сърцето ми ще го играе пешка,
без право да тупти като преди...
Дали да продължа ще е достойно?
На възел все заплетени следи
ме връщат при познатата самотност.
Не мога да изляза. Няма как!
От дъното изглежда твърде сложно.
Дали да се откажа ще е знак,
че аз умирам с всяка невъзможност?

Деница Гарелова 

Не се измъчвай с мисли негативни,
не помрачавай радостните дни,
не вярвай в обещания наивни,
а трезво на нещата погледни.

В света огромен - просто си прашинка,
във времето живота ти е миг
и знай, не струва пукната стотинка,
макар да мислиш днес, че си велик.

Животът дава днес, а утре взема
и в динамичен паритет лети.
Изправя те пред вечната дилема
дали да вземаш, или даваш ти.

За да останеш и за да те има,
за да те помнят след смъртта дори,
от своята любов необозрима
на другите частица подари!

Николай Димов 

Понякога и аз не съм доволен
от своя млад, разбит и глух живот.
От мъка и от злоба смъртно болен,
аз тъпча тоя чер и мръсен под.

Мъгли бездънни, тъмни и отровни
над каменните здания пълзят.
Живота тук, един ръждив часовник,
бележи точно скучния ми път.

Изчезнал в часовете, точно зная,
че в шест часа на горния етаж
едно момиче свири на пиано,
че долу на студения паваж

ще спре дете с очици сини,
дете на някой стар и гол бедняк,
разтворило уста като малина,
ще слуша дълго в злия полумрак.

Тоз ясен поглед дълго грей в сърцето,
със него лягам в своето легло.
Тогаз сънувам весели полета,
широки нощи, мириз на сено.

Тогава мойта сила пак се връща
и в буйни, ослепели светлини
изчезват тоя град и тая къща,
и греят нова младост, нови дни.

Никола Фурнаджиев 

В този сводест чертог е студено
и вали от таваните прашна тъма,
само в ъгъла с хрип, участено,
скърца с панти ръждиви олтарна врата.

И с артрит в осемте си колена
сънен паяк разпъва се, сам и суров.
Ветровете устройват арена
на заблуди, безверие, грях и любов.

Всъщност, храмът, венчаещ любови
с благослов, до живот, предразсъдък е стар —
любовта чрез оброк е окови,
всеки огън пък стихва бездушен — до жар.

Искам храм, но под седем небета.
И луната с вечерна премяна и шал,
сто звезди, вместо свещи да светят,
а небесният свод — в стъклопис на Шагал

Да прострелям душата ти с думи,
с бесен пулс, две целувки и котешки зъб —
ще зарасне следата куршумна,
но вовек ще остане неравният ръб.

Този белег към теб ще ме връща —
а душата ти, драсната в преден живот,
ще даря и със челяд, и с къща...
И ще стана за теб и агнец, и Кивот.

И без пръстен и клетви докрая,
всеки следващ живот ще съм твоят Содом.
Аз съм вирус. Боля. До безкрая.
Ти — белязан! Прогноза — Стокхолмски синдром!

Дениса Деливерска 

Дойдох на този свят
за радост, за изява...
Но хваща ме и яд,
че всичко не узрява.

Светът ли ми е крив,
или го не поливах?
Че всеки ден е сив
и аз с нощта го сливах.

Но с нишка от сребро
животът си претеглям.
За зло или добро,
към друг живот потеглям.

Никола Апостолов 

И няма богове, и няма ерес -
обрасли са пътеките в душите.
Не трепка даже някаква химера
за твое оправдание, защита.

А само с хляб не искаш да живееш,
макар че все за него губиш сили.
И сред самум, в пустинята вилнеещ,
минаваш с издръжливост на камила.

С душа - и кръст, и Луцифер познала,
сред дюните житейски неизтляла,
все търсиш за духа Небе, Начало
или миражна лястовица бяла.

Дафинка Станева 

Вече ми свършиха птичките,
литнаха просто от скука.
Смачках цветенцата, всичките –
имам два здрави юмрука.

Гоня душа по стърнищата,
може да има и смисъл.
Моите мисли разнищени
Бог преди век е подписал.

И да ме стегнат пределите –
възел в сърцето ми същи,
пак ще си яхна неделите!
Огън ми трябва! не къща...

Нежност не значи смирение!
Вятър в ръцете ми диша.
Господи, имай търпение –
дните си нека изпиша!

После гаси ми душичката,
аз ще си тръгна от тука
с няколко песни в торбичката,
с въгленче обич в юмрука...

Ники Комедвенска 

Навън е дъжд от цели сто лета
и сто лета земята няма дъно.
Водата ураганно връхлетя
и плът, и сетива до край опъна.

Затвори ни, усука ни във сноп.
Изпреде ни в лъчи - от лунно руно.
И в този топъл, причудлив вързоп
светът е сух, безсмъртен и лазурен...

А зад гърба ни мрак вали, плющи,
столетие камшик над нас извива,
потопно ври, напира и люти.
Но вътре сме пашкулено красиви –

допрели тяло в тяло, дъх във дъх!
В очакването цяла вечност тънем.
Дъждът навън се лута, островръх,
и още дири светло късче дъно,

за да се слее с него, да заспи
и влагата му кротко да си иде.
За този ден живее. И търпи.
До този ден – ще ражда какавиди.

Дарина Дечева