Отвъд звездите
има ли
небе?
Или е просто някак
тъмносиньо
в притихналото
пламъчно море,
изстинало във мрака
на камините...
И счупиха се всички
ветропоказатели.
Ръцете им са
празни.
Вледенени.
Протягат се към
мтстове изгубени,
но все не идва
краят
на вселените.
Със пртрезни парчета
безнаказаност
сама залепям
спуканите
длани.
Кърви по мене
впримчена
умората
и шепоти безлунно
се търкалят...
Мъждукащата бледа
светлина
разлива се
във пулса на забързани
часовници.
А изпод крачките ни
стъпканото
време
сълза проронва
и заспива...
в себе си...

Елмира Митева 

Дали тази Жива вода разплиска се, Господи?
И можем ли днес да измием очите си с нея?
Дали ще прогледнем след слепите си въпроси?
Дали в тишината кафезна ще можем да пеем?

Дедите ни дълго търкаляха тежките камъни
нагоре по сипея, където и стъпчица нямаше...
Към извора, извора, извора, дето разкаляна
земята корито очакваше - бяло и каменно...

Дедите градиха чешмата и мълком наричаха:
да бъде лечебна водата ѝ, род да събира;
едно непослушно сърне край нея да тича,
та знаци и идните хора тук да намират...

Какво стана, Боже, нима пресъхна чешмата?
Нима се изгуби водата в глобалното село?
Със слепнали устни вървим, жадни и смахнати,
безпаметни птици, забравили извора сетен...

Един до друг уж сме, гъмжат всички улици,
но лакет до лакет докоснем ли, бързо отскачаме.
За старата наша чешма децата ни чули са,
ала за нашите внуци дали нещо значи тя?!

Онази лечебна и Жива вода къде е, о, Боже?!
Събирай дъжда в тъмни облаци, да ни пречисти!
От дългата суша в душите е страшно тревожно.
Защото Жива вода има вече
само в очите ни...

Елка Няголова 

Ако знаех, че утре ще свърши света,
всички песни в душата си щях да изпея,
всяка болка, обида и грях - да простя.
Малко повече може би щях да се смея...

Ако знаех, че утре ще свърши света,
премълчаните истини щях да разкажа,
вместо стихове аз за Любов да редя -
всяко чувство потискано щях да покажа.

Ако знаех, че утре ще свърши света,
бих събрала накуп всички стари предмети
и кибритена клечка ще хвърля над тях,
за да греят, там Слънцето дето не свети.

Ако знаех, че утре ще свърши света,
щях да бъда безумна, обичаща, смела...
и за ден на душата ми ще позволя
да навакса това, дето съм щ отнела.

Ще отворя сърцето си за Любовта
като Феникс, възкръснал от пепел - красива.
Ако знаех, че утре ще свърши света,
аз ще имам цял ден... за да бъда щастлива!

Павлина Соколова 

Дотолкова
е истински сънят ми,
че се събуждам,
за да ме отмине.
Страхувам се,
и плача като вятър,
прогонил дъждовете
с твойто име.
В очите си -
реки от спомени -
разтварям миналото си
на длан,
отново болката от тебе
превръща се
във ураган.
И бурята, вилняла
от раздели,
сред грохота
на стенещи мечти,
под пръските
на миналото време
се дави пак във моите очи.

Евгения Тодорова 

Аз пък се спасих от този грях –
ябълката даже не опитах.
Времето край мене остаря –
аз невинна, непорочна скитам.

Дето стъпя, камъкът пламти.
С поглед паля, с думи упоявам.
Но дотук. Поискаш ли ме ти,
мигом на мираж пустинен ставам.

Орис ли е, или клетва люта.
чужди ли изплащам грехове? –
Все едно – наливам в тебе лудост,
после ме отнасят ветрове.

Елица Ангелова 

- Какъв е образът на щастието? - ти ме питаш.
- Не знаеш ли? - Започвам да заеквам от възхита: -
То, щастието, е такава радост за душата,
криле ѝ подарява, пуска в нея светлината.

- Това го знаят всички! Образ нарисувай само!
Да бъде ясен! Сигурно вълнуващо голям е?

- Хм, образът на щастието? Хвана ме натясно.
Един-единствен образ няма, трябва да е ясно,
че щастието може да е с форма, цвят и думи,
да е изпълнено с финес, дори да е безумно...
От дребен жест, букет с цветя и SMS-ът кратък,
с любов прошепнати слова, една целувка сладка -
до вричане в обет свещен, деца и тъй нататък,
до всеки час, до всеки миг със своя отпечатък...
Търси го в дребните неща, и в чувствата, в мечтите.
Със всеки нерв го изживей, за образа не питай!
Бълбука с жива топлина и те изпълва цяла -
не знаеш как, но всеки път в теб радостта запалва.

Павлина Павлова 

Когато любов си отива,
а време за друга не искаме.
Когато да бъдем щастливи
да можем дори не изискваме.

Когато мечтаем за някой,
когото дори не познаваме,
а бързаме вечно за влака,
със който се все разминаваме...

Когато обичаме лудо,
а всъщност дори не обичаме.
Когато копнеем за чудо,
а в кротост и вяра се вричаме.

Когато си моята песен
и мойто спасение алено.
Когато, красив и небесен,
подмамваш ме в блато изкаляно...

Тогава целувай ме нежно
или неразумно и пламенно,
тогава и аз, белоснежна,
за теб ще копнея разпалено!

Елеонора Граматикова 

Не ми достига напоследък времето,
а толкова задачи си поставям!
Дали по-рано младостта помагаше
или наистина си остарявам?

Децата ми пораснаха за мигове
и като нищо още утре в парка
ще водя внучетата да играят и
ще си седя на пейката с приятелки.

А подир мен задачите ще тичат в куп,
но кой тогава ще ги изпълнява?
И чувствата в заплетен възел кой
във куките на плетката ще вдява?

И кой вълшебник ще ми върне времето,
когато можехме да сме си заедно?
И кой от патината ще освободи
Безгрижност, Красота, Приятелство?

И ще приемем ли таз трансформация -
на Любовта с опадалите зъби,
та вместо огнен плам, кибрит от спомени
на тротоара да запалим скръбно?

В примирие ли ще прекрачим в пустото,
за да отстъпим място на децата си?
Все още време имаме, Приятелю,
да изживеем с теб мечтата си!

Павлина Гатева 

Слова, слова... И чужди звуци
от дрезгава глумлива реч
жужат по зали и по улици...
Аз искам да съм по-далеч
от тях и техните послания
населени със суета,
с неизпълними обещания
и със безплодна суета.

Къде са българските думи?
Нима народът онемя?
Или съвременно безумие
заля античната земя?
Нима пророците измряха,
незащитили свойта чест
и нови седем смъртни гряха
с духа ни ще търгуват днес?

И святите славянски букви
нечуван гръм ли разлюля,
та Черното море избухна
и с кална пяна ни заля?
Или пък Господ отдалече
с проклятие ни порази
и ние ще говорим вече
с отечествените сълзи.

Но дето паднат те – в полето,
в олтара, в древния Балкан –
светци, войводи и поети
ще вдигнат ратния си стан.
И те ще възкресят отново
с молитва, песен или щик
погребаното свято слово
на българина – мъченик.

Павел Матев 

Откакто долетя с любов при мене -
животът ми е низ от дни честити...
Ти с някакво замайващо въртене
издигна ме нагоре - до звездите.

И радвам ти се много - че си жива,
че щастие ми носиш, и забрава,
че винаги си смайващо красива...
Желая да те виждам все такава...

Ухаеш с аромат на диво цвете...
И аз забравям всички с теб, и всичко -
усмивката ти само да ми свети...
Поспри се, не отлитай, моя птичко...

Орфей Петков 

Минават неусетно дни и нощи.
Догарят залези, мечти, съдби.
А аз живея. Аз съм жива още.
И чувам ­ някой казва ми: “Бъди!

Бъди напук на хората, които
не те обичат и не те ценят,
че няма победен и победител
пред прага на единствената смърт.

Бъди напук на себе си, защото
дори и в бездните от самота
човекът е обречен на живота,
тъй както е обречен на пръстта.

Какво небе над нивите сияе!
Внезапна птица в залеза лети.
И краят е начало на безкрая,
където ще се прибереш и ти.

Недей тъгува, че си още тука.
До земните неща се докосни.
И мрака запали като светулка.
И в себе си светулката спаси

от ужаса да бъде още жива,
от ужаса, че трябва да умре,
от ужаса, че всичко си отива
и тя не може с нищо да го спре.

Недей тъгува. Приседни на прага
и дълго се прощавай със света.
Смъртта е твоя. Няма да избяга.
И тя ще те роди за вечността.”

Елена Алекова 

Не спирай да мечтаеш нощем,
когато всички тихо спят.
Не спирай ветрове да гониш,
дори когато няма път.

Не спирай брод да търсиш в мрака,
след него има светлина.
Не спирай любовта да чакаш –
тя идва някога сама.

Не спирай да летиш свободно
дори когато те боли.
Не спирай детството да носиш,
в сърцето си го запази.

Не спирай да обичаш лудо
живота шарен, променлив.
Не спирай да очакваш чудо...
Не спирай да се чувстваш жив!

Ева Корназова