Живея трудно. Винаги на кръст
разпънат между злото и доброто.
Между ръката, вдигната за мъст.
И шията - запрегната в хомота.

Така живея. Дух неуловим
над мен витае с птицата в небето.
Към себе си пътувам сам-самин.
И търся свойто място в битието.

А безутешно времето тече
и слага своя мъдър отпечатък.
Довчера босоногото момче
е вече мъж. И тъй нататък...

Златан Данев 

Във съня ти така и не спря да вали,
и се дави пороят, от спомени мътен.
По небето умират безкрили орли,
а дъхът им гробовен със вятъра тътне.

Във съня ти от свастика черна и зла
се израждат дървета с обречени клони.
Плодовете са гнили и с мирис на глад,
и безформени сенки от себе си глозгат.

Във съня ти страхът е проказа, и тлей
във ръцете ти просешки – въглен графитен.
Не задрасквай със длани онези криле,
на които безсмъртно сънуват орлите.

Петя Павлова
 

Добър вечер. Залезът е хубав.
А разплакана си ти...
Ако днеска някои са груби,
утре ще те молят да простиш.

Ти сега глътни сълзата
и тръгни заслушана във мен...
Аз ще ти разказвам за зората,
докато залязва тоя ден...

Жеко Христов 

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,
аз съм толкова млада за пръв път до днес,
несравнима съм с цвят на напъпила вишна.
Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

Нося тъмния чар на червена лъвица,
цяла в пищния хаос на джунгли и дни,
а съм всъщност и морска, и в мойте зеници
властно вдига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,
с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.
Вижте, вижте сърцето на моята сянка -
многосърца, стоцветна, различна съм аз,

а съм само една - и за пръв път съм млада,
като грабната в миг от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупам във себе си дните
и живота във трудния негов синтез,
ала своята сила петнайсетгодишна
ще запазя такава, каквато е днес.

Петя Дубарова 

Аз съм въздухът, който дишаш.
Чист или не, зависи от теб!
Аз съм водата, която пиеш,
ако не я мътиш, е твоят късмет!
Аз съм огънят, който те топли.
Не забравяй, превръща се в дим!
Аз съм шепотът в нощи самотни,
виното лудо, но и горчив пелин!

Петър Пацев 

И понеже не съм от камък –
да оцелявам след всичко,
искам да знаеш само,
че ослепях от тичане.
Бързах по стръмните улици
на делничната Голгота.
Обичам бели люляци.
Трънче ми влезе в окото.
На едно кръстовище старо
преди да светне зеленото,
се спънах на тротоара
между мечти и съмнения.
С ожулено слепоочие
и с търпелива усмивка
пак хукнах по сивите плочи
и си повтарях:”Ще свикна...”
Тичах – да те настигна,
да повървим под звездите.
Вятърът ми намигна
и хвърли пепел в очите ми.
Бързах да изпреваря
всеки твой поглед накриво.
Мълния ме удари.
Нищо. Нали съм жива?
Но понеже не съм от желязо -
да не ми пука от нищо,
тръгвам си. Незабелязана.
Болката ме разнищи.

След всяка твоя прищявка
който иска – да тича.
Аз си подавам оставката
от поста “Точно момиче!”

Петранка Божкова 

Имало нейде (къде е – не знам)
блато, затънало в тиня.
Вещица блатна живеела там
в свойта зелена пустиня.

Никой не виждал как нощем сама
гола край блатото скита,
как се къпе по пълна луна,
как си разресва косите...

Как се е случило точно – не знам
(може би знае луната),
минал по здрач странен пътник оттам
и я видял край водата.

Ходил бил дълго, бил уморен,
търсел да види море, но...
Сбъркал. И блатото взел за море.
Нея – за морска сирена.

Странно... В очите ѝ мъртви тогаз,
изпод зелената тиня,
бликнали бистри сълзи тюркоаз,
чисти, прозрачни и сини.

А пък рибари разказват до днес
как по изгрев вълните
(уж било блато, а всъщност – море)
родили една Афродита. 

Годините не са ме променили. Все същата съм — Дороти от Оз.
Е, вярно мъничко са се протрили подметките, но същият въпрос
и днес ме мъчи: "Божичко, къде съм? На север ли да тръгна? Не, на юг..."
Отдавна знам, не вярваме в принцеси, но вещиците има ги, напук.

Самата аз на вещица напомням, когато съм объркана и зла.
Но бурите оставят ме бездомна, а Западът притегля ме: "Ела!"
На куп съдби натъквам се по пътя — кои без ум, кои пък без сърце.
По мъничко от свойте, дето кътам за черни дни, подавам им в ръце.

На някои им трябва капка смелост, но не защото толкоз ги е страх,
а може би защото са им взели по нещо важно, жизнено, за тях.
Разбрах накрая — в този свят магии не стават, сам не си ли ги скроиш.
Но горе, над дъгата щом се скриеш, не бива от беди да се боиш!

Наистина се срещат изумруди. Веднъж са хора, друг път градове.
Но важно е за тях да се потрудиш. Добър да си, не просто да сновеш
с красивите обувки по паважа. Да чакаш друг над теб да се смили...
Преди не смеех гласно да го кажа. Но нямам дом за губене, нали?

А Тото? Ех, отдавна се изгуби... След него други кучета не ща.
Пораснах. Даже мъничко се влюбих. Но бързо мина. Толкова неща
се случиха, че някои забравям... От тропането с токове и крак
през вечер леко кръст ме наболява. Без цайсите светът е пълен мрак.

А кичурът ми сив е, не е мода. Какво пък — в Канзас всички са така.
Не казвам, че начесто там си ходя, но споменът е вечно под ръка.
Е, толкова... Започвам днес начисто. С павета сиви вия свой си брод.
Остана неизследвано на изток. А имам само крайче от живот.

Пепа Петрунова 

Не ми вярваш все още, нали?
Знам, раняван си бил, и е трудно.
Тази болка в гласи ти личи -
"Ще си идеш и ти. Като другите."
Аз се сърдя наужким и мръщя се,
после хукват звънчетата смеещи.
Надникни във сърцето ми - къщичка
съм ти скътала, там да живееш.
Място малко, но топло и светло,
с еееей... такива прозорци големи.
Щом надвисне и ливне небето ти
да се скриеш от капките-бездни.
Ще съм длан, за която във дните
окуцели без страх да се хванеш.
Заприиждат ли в сиво мъглите
с шепа слънце и тях да обагря.
Прочети го в очите ми. Можеш ли?
Там е всичко, което със думи
да опиша сега невъзможно е,
но пък с времето сам ще научиш.
Ако в някой момент заприлича
на любов - да, дори и това е.
Но различна. Така те обича
само истински, верен приятел.

Жанет Велкова 

Момчето с мускули на контрабас
посегна към наострената брадва.
Дървото изпищя със птичи глас
и захвърчаха цветове като при сватба.
Обаче някакъв изгубен цвят
попадна на момчето във ръкава
и през оградата прескочи Март
и в контрабаса музика остави.
Момчето я изведе в този миг
и я разля по цялата градина.
А вишната със белоцветен вик
благодари на контрабаса и... прости му.

Емилия Пройнова 

Абаносови, тъмни, прииждащи,
като пролетни мътни води,
бурни мисли тъгата раззиждат
и събарят прогнили греди...

И с предчувствие волно в душата,
с две отронени сини звезди,
в маранята на своето лято,
пак чертая в простора бразди.

Пак съм дивата, щурата скитница,
запокитила грижи, беди.
Не опитвай се, злобна ориснице
да ми метнеш отново юзди!

Да ме впрегнеш да тръгна в посока
на покрити с ледунки следи.
Баста! От мен се махни злобоока!
Амазонката в мен се роди.

Пенка Станчева
 

Девет рози от любов!
Девет рози за да ти разкажат!
Всяка в своя аромат е зов!
Всяка може мен да ти покаже!
Чудиш се, че девет аз избрах!
Девет стъпки аз към теб направих!
С всяка нова истински желах!
С всяка нова през стена минавах!
Първата към твоите очи!
Там, където моите отворих!
Гледах те незнаейки дори,
че без думи можеш да говориш!
Втората към твоите коси!
Там загубих цялата си същност!
Те сякаш са разхвърляни мечти,
а аз готов с ръце да ги разбъркам!
Третата! Тя беше като гръм!
Когато каза ми за мен, че мислиш!
И желаех да живея в сън,
а ти моментите красиви да прелистваш!
Четвъртата бе лошата ми част!
Промъкнах се като крадец по тъмно!
Не исках да ме виждаш слаб,
но ти успя и всичко преобърна!
Петата бе твойта доброта!
Допусна ме от нея да си взема!
Сега по-силен гледам на света
и никой няма туй да ми отнеме!
С шестата изкачвах своя връх!
Като герой от митовете стари!
И заспивах пълен с чувства - луд,
а събуждах се тъй сякаш след кошмари!
Седмата тя беше мой късмет!
Радост бе, че ти на мен се случваш!
Толкова бе близко, че дори,
устните ти можех да почувствам!
Осмата ми даваше криле!
Мислех, че за мен ще е последна!
Исках да протегна две ръце,
ала ти като мираж изчезна!
Деветата! Най-трудната до тук!
Аз трябваше сърцето ти да моля!
Да иска мен и никой друг!
Да бъде влюбено след всичката неволя!
Девет рози! Ще увяхнат, знам!
После някъде ще ги захвърлиш!
Девет крачки в моят свят голям,
и една любов, която ме прекърши!

Емилиан Примов