Намерих пресечка оттук до простеното вчера
и плиснах ума си да срути познатите бентове.
Намерих звезди по земята. Небето намерих
под черните жилки асфалт – като скрито торпедо.

Сега го изстрелвам напред и ще чакам дъгата
да бъде кодирана писта за старите болки.
Тупти нежността и с някакъв светъл приятел
бодем цветовете по живата плът на паното.

Не зная дали е красиво. Но знам, че ми стига
детето пред мен да обува на босо утрата
и щом ме попита: „След дядо и ти ли умираш?” –
да стана на приказка с мъдър, предревен гадател.

Усещам мъгливата топка и правя пространство,
в което да няма представа за време и тленност.
Оттам ще изгрее една чернокоса Снежанка,
пораснала без да докосва отровния гребен.

Оставам да търся джуджетата в друга Вселена,
да меря една доброта по ръба на леглата.
Сънува сърцето ми точно къде е родено.
И точно кога ще събуди добрия гадател...

Ружа Матеева 

Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели,
и вятърът засвири сред букака.
С две думи, времето се развали.

Камината във стаята запуши
и скръб, и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна и с досада слушам
как псето срещу вятъра ръмжи.

Така се всичко мигом измени:
боровете са сякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.

Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната, де нявга с теб седях.

Отивам си. Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?

Богомил Райнов 

Сега пълзя. Но винаги замирам,
в небето щом прелита самолет.
Поглеждам синевата. И съзирам
в очите си кристалчета от лед.

Перото от стомана с бяла диря
„преди” разграничава от „сега”.
Платното на безкрая се раздира
на късове. И зейва пустота.

Понякога почти се разминават
два полета. В различни висини.
И бавно, като рани се затварят
на срещата ефирните следи.

Светът тече. Лицата се променят.
Но пак е чисто, синьо кадифе
небето. Само то е неизменно.
И още нещо. Моето сърце.

Ивайло Динков 

Дълбоко в мен присъства обичта,
природно с нея аз съм заредена
и не разбирам злобната душа,
но никога не падам победена.
Добър ми е човешкият подход,
ръка подавам винаги при нужда,
но, срещна ли пореден идиот,
бунтарството си винаги пробуждам.
Това го схващат някои – обрат,
а други тихичко се примиряват,
различно е устроен този свят
и в него някои не се предават.
Не тръгвам със омразата напред,
не позволявам и да ме нападне,
да изиграе, да ми вземе ред,
нито в душата нещо да открадне.
Премерено си крача ден след ден
и обичта ми е житейска норма,
и нека да присъства вечно в мен,
дори да среща непонятно злобни:
набързичко да им показва път,
по който да си тръгнат те навреме
и аз да си остана в своя кът
от стихове и слънчеви поеми.

Росица Копукова