Знам ти Пътя, Любов... Изначално студен.
Дните бедни... Сиротните нощи.
Как, преди да ме знаеш – си питал за мен
светофари... И улици нощни.

После... дълго събирахме лунния прах
по крайбрежни алеи...
А аз – знаех за края... И гузно мълчах.
Чаках болката... да узрее.

Мене – Бог ме беляза, от люлка – до трап
чужди рани... да ближа.
Да разчупвам Душата си... Като хляб!
И за чужд, и за ближен...

Но, защо ме наказа – да знам и това,
дето в "Утре" се крие...
Да разнищвам Душата си – във слова...
Чужда мъка – да пия...

А пейзажът, Любов – изначално бе сив.
И, за обич – бе времето кратко...
На стената, отсреща – на гвоздей ръждив –
като упрек виси... стара шапка.

Избеляла от слънце – изгнила... от дъжд.
И – на дните сълзите попила...
Сбира в ъгъла прах... Стара шапка. На мъж.
С който... обич, и хляб... съм делила.

Гълъбина Митева 

Когато ръката ми сляпа увисва,
несрещнала твоята длан...
Когато очите ми празни заспиват,
загубили в твоите плам...

Когато усмивката бавно угасва,
стопена от късчета лед...
Когато сълзата неспирно нараства,
от капка родена - в море...

Когато и слънцето стиснато скрива
лъчите от мойте коси...
Когато и вятърът хлъзгаво спъва
и мойте раздрани пети...

Когато във гърлото съхнещо, прашно
не стига и глътка вода...
Когато в стомаха пробожда изящно,
ритмично игла след игла...

Тогава... какво ли тогава...?
Поплаках - какво от това?
Животът, дочух, продължава -
да видя аз вдигам глава.

Горица Петрова 

В паяжината на здрача
тъжен, остарял и сам
сред картини онемели
мене ще очакваш – знам.

До полуда ще се взираш
със невиждащи очи,
виното в самотна чаша
твърде много ще горчи.

Аз при теб ще се завърна
с песента на луд южняк.
Като мен ще те прегърне
с длани моравият мрак.

Нищо няма да те питам.
Нищичко! Ще помълчим.
Вместо нас ще шепнат тихо
тънконогите лози.

Ще се върна в нощ вълшебна
и светлик ще донеса -
сребролунната пътечка...
Вярвай. Вярвай в чудеса.

Самота и скрити рани
с устни в миг ще изгоря.
Чакай ме - ще се завърна.
Цял живот към теб вървя.

Бисерка Алексиева 

Какво е добротата? Отживялост.
Добър ли си, разпъват те на кръста.
Захвърлят камък, после отминават.
А ти очакваш своето възкръсване.

Но то не идва. Няма справедливост.
От болката изстиват сетивата ти.
Изправяш се и тръгваш мълчаливо,
на гръб понесъл своето разпятие.

Бианка Габровска 

Все тъй в човешката история –
чак от зората на света
до днес задъхано се борят
две сили –
Свободата и Властта.

Една мечта, една амбиция
разтърсва
властовия връх:
за ясен ден без белезници,
за честен хляб и волен дъх.

Властта неистово се брани.
Краде и мами в сетен час...
Но питам се – какво ще стане,
когато
Свободата е на власт?

Георги Константинов 

Заблудите ненужни са, момчета,
въздишащи по белоцветни вишни.
В родината на Ботевата чета,
момчета, знайте - вие сте излишни.

Излишни сте - това е толкоз просто,
защото се превърнахте в мъже,
които помнят, че един Апостол
виси на отоманското въже.

Зад вашата любов сега наднича
народният, добре наточен нож.
И как да вярваш, щом се опаричиха
дори и братчетата на Гаврош?

Сред ропота на нрави стихоплетски
надеждата ви вече е отнета.
Наивно е да гаснеш по „Радецки”
и да обичаш някаква Венета.

Наивник е и който не презира,
и е обречен, който не пълзи.
Момчета, зад усмивките съзирам
потоци от кръвясали сълзи.

През тях България сама и бледа -
на Самуил последния боец -
с две очи избодени ни гледа
и носи трънения си венец.

Плачете! Че плачът ви ще усмихне
най-мрачните ъгли на всеки здрач,
докато най-накрая не притихне
със вас и моя непотребен плач...

Докато най-накрая разберете,
момчета, но сега сте заблудени,
че няма за какво тук да умрете,
особено преди да сте родени.

Атанас Янев 

Измъкнах се навън и беше тихо.
Тежеше по ръцете ми росата.
Очите си затворих – да привикна
със вятъра, с небето, с необята.
И с тази светлина неудържима,
която ме изтегляше нагоре,
оформяше ме като влажна глина,
проникваше във мене като корен.
В която осъзнавах свойто място
и падаха годишните ми кръгове
и бавно се изкачвах във пространството
с неовладени още, светли стръкове.

Антоанета Николова 

Не го прави! Сърцето ми е крехко.
Не ми припомняй пак за любовта!
Сега те няма - вече си далеко,
но още чувствам твоята лъжа.

Вратите си залостих аз тогава
за мъжки погледи и грабещи ръце
и днес пред никого не смея да застана
без броня върху моето сърце.

Затуй не се опитвай да ме върнеш
в началото на моята борба -
назад остана ти и се превърна
в едно от всички тези стъпала,

които аз изкачвам, устремена
към нещо непознато и добро,
към някакъв голям Човек-Вселена,
с когото любовта ще е живот,

с когото ще приключат стъпалата
и най-накрая аз ще разбера,
че се намирам на единственото място,
където бронята си мога да сваля.

Анита Габровска