И понеже мълчиш, и понеже ми липсваш,
и защото не спирам да мисля за теб -
този мъничък стих, тази тиха молитва
ред по ред се превръща в пореден куплет,
сипва в раните сол и превързва с коприва,
но, за радост, едва ли ще видиш това -
ти не знаеш, нали?... Аз нарочно прикривам
всеки малък куплет, всяка капка тъга
зад дебела стена, зад безчувствена маска...
Ти не бива да знаеш - така е добре!
В тези дни за любов, в тези нощи за ласки,
във които до теб някой друг ще се спре -
някой, който е там, който не е измислен,
ти - със него щастлива, той - със тебе щастлив,
по-добре да мълча... Мълчешком ще дописвам
този тих, безадресен, незапомнящ се стих.

heartfelt 

И заприличахме на патици.
А няма кой да ни застреля...
Неповторимата си грация
погребахме в една неделя.

A как изглеждахме във бяло!
Невинно-глупави щастливки.
И почна се! Какво начало!
Пред старата разбита мивка,

чиниите, цените, хляба, тока,
децата - в безпогрешен ритъм...
Натрапчивото чувство, че сме в локва,
която се простира до звездите

с прането. С ежедневните скандали,
пиянските запои късно нощем...
А как се ежехме в началото!
И колко можем? Колко можем още?

Редим сега чорапи по въжетата.
Адамовите потници протрити.
Проклинаме на ум до гроб мъжете си
и сълзите си бършем скрито.

И никой не ни каза как да скрием
предателските сенки под очите си.
Така - без глас, без песни и без рими
летата - преброените - отчитаме.

И значи ли това, че сме нещастни,
когато всъщност друго сме мечтали?
И с нерви, като жилав ластик
пристягаме наляните си талии?

И случва да глътнем едро хапче.
Кафето си "за после" да отложим.
И значи ли това? О, не! Не значи!
По дяволите всичко! Още можем

със погледи да пепелим прастранства
и да целунем публично любимия.
И никак, никак не е странно,
защото НАС все пак ни има.

И докато чрез методи изпитани,
привикваме на топличко, на завет,
източват се набързо дъщерите ни
и ние ги изпращаме. Със завист!

И с мъничко тъга. Че сме до тука.
А по-нататък - те ще ни повтарят.
Отново сме над тенжерите с лука.
И щипка сол по устните ни пари.

Яна Соленкова 

Велико тайнство е жената
от чувства, разум, красота,
създадена от сила свята,
живот тя дава на света.

Мъжът от нея се нуждае
като от въздух, хляб, вода
и нейната любов сияе,
подобно слънчева следа.

На Осми март, на тази дата
жената чества своя ден,
мъжът поднася ѝ цветята,
щастлив, усмихнат, пременен.

Когато женски празник има,
жената щом е идеал,
на Осми март, през късна зима,
светът е по-красив и бял.

И някак по ни се живее,
жената всеки мъж цени,
за нейната любов копнее.
Честит ден, български жени!

Без вашата любов сме празни.
Без женска обич не върви.
И всеки ден да ви е празник!
И Бог да ви благослови!

Божидар Коцев