Аз исках да отплувам, ала отливът
застигна ме във мъртвото пристанище.
И там видях, заклещени сред котвите,
телата на предишните удавници...
Морето си отиваше на тласъци,
оголило огромното си дъно.
И като в паст потъваха във пясъка
антични статуи, ковани съдове.
Морето се разделяше с товара си
от златни накити и гнили кораби.
И махаха със кърпите си траурни
вълните вместо сбогом...
И само денем с ласките на бриза
морето ми напомняше за себе си.
И падах аз под писъка пронизващ
на чайките във тежкото поднебие.
Нозете ми се впиваха във тинята,
ръцете ми дълбаха водораслите...
И аз, достигнал амфорите глинени,
събирах натрошените им части.
Заслушан във съвета на рапаните
и слепвайки черупките кирпичени,
гадаех бъдещето по останките,
отвъдните си светове предричах.
И моята флотилия от салове
очакваше известие от прилива
да тръгне със сандъците си златни
и скелетите реставрирани...
Очите ми изтекоха от вахтите,
ушите ми отслабваха от вслушване.
И сигурно не ще усетя някога
прибоят да връхлита върху сушата.
От оня бряг, на който съм тъгувал,
морето като къс ме е откъртило.
И аз не знам кога съм отпътувал.
И аз не знам дали ще се завърна.

Антон Баев 

Да съм стара китара,
скрита в тъмен килер?
Да съм скучен, повтарящ се ритъм?
Не, не мога да бъда!
Ти не можеш да спреш
моя порив - света да обичам!
Ще танцувам,
ще бъда вечно дете,
даже с вятъра ще се надбягвам...
Не успях да порасна.
Исках много, но - не...
Ех, съдба... И така си я карам...

Щом обичам - прегръщам.
Щом тъгувам - не спя.
Щом обиди ме някой, си тръгвам.
Щом съм весела - скачам,
не усещам дори...
Всички казват ми колко съм странна...
Всеки ден съм различна,
всеки ден в нежен цвят,
и прозрачна по детски... Наивна...
Но не сменям за нищо
този малък мой свят,
Моя приказка!... Странна и дивна...

Надежда Павлова 

Почти да я докоснеш със ръка -
кръжи над мене пъстропера птица.
Искрят от слънце нейните зеници.
Тече край мене сребърна река.

И не издържам на това. И с вик
разтварям жадни пръсти да я хвана.
Но тя, като от вятъра отвяна,
отлита и изчезва в този миг.

И пусто е гнездото от сребро,
и ням е клонът неин ранобуден.
И откъде се взе, това се чудя,
в дланта ми бяла черното перо?

Нина Мацяш  

Дори не знам защо тогава ме поиска
и сякаш в ступор пред капана се сковах.
Жената в мен усети в теб душата близка,
вълчицата за първи път се сви от страх.

Дори не знаех кой си и какво ще стане,
инстинктът ми за бягство... Заглуших го, щом,
погали ме, целуна старите ми рани
уж питомна в душата ти намерих дом.

Не се оставяй само да те заблуждава
знам – уж е искрен най-любовният ми стих.
Душата – вълчата – все дива си остава...
Ти спеше кротко, аз на хълма снощи вих.

Ще дойде лятна нощ, ще бъде пълнолунна,
ще ме повика вълчи вой – за сетен път.
Ще те завия тихо и ще те целуна,
и ще си тръгна – безутешна, като смърт.

Надежда Ангелова 

Сглобяваме живота от отломки,
скалата-младост вече се оронва.
И любовта е виното за комка,
амбициите – гибелна корона.
И спомени висят като цървули
в музея на отминалите страсти.
С тях някога наивно сме обули
мечтата си за бързоного щастие.
Прозорците на ясните прозрения
с години бяха здраво заковани.
Живяхме зад решетки от съмнения,
забравени, свободни, непризвани.
Самотни като цъфнали дървета
покрай една огромна синя нива.
И неприбрани гниха плодовете,
затрупваше ги пепел тъжно-сива.
По-неразбрани и от йероглифи
останаха и простите ни чувства.
Разбиваха се в мълчаливи рифове,
а нощите доливаха покруса...
Не беше всъщност толкова трагично,
дори не беше толкова отдавна,
ала успехът – дивното момиче-
и досега все другиму се пада.

Михаил Григоров 

Аз не искам любов, от която боли,
а такава любов – да живея за нея,
да ме кара да искам да дишам или
и през зима да чувам как славеи пеят.

Аз не искам любов, дето все по ръба
ще е днеска усмихната, утре пък няма,
а такава любов, дето чак до гърба
през очите ще тръгва – щастлива и пряма.

Аз не искам любов, от която вали,
а такава любов, от която да грее,
от която да чувствам любовни стрели
и в сърцето прободен от тях да живея.

Аз не искам любов – всекидневно клише,
със изтъркани думи и птказни чувства,
отлежало уиски в луксозно шише,
а такава, която деня ми раздрусва

и такава, която е смисъл за мен,
дето с мене ще ляга, и с мене ще става.
Всеки в своя живот е за нея роден –
ей такава любов все да иска и дава.

Николай Дялков 

Аз ти дадох душата си цяла,
а пък свойто сърце – ти на мен
Ти сега две души си събрала,
с две сърца аз съм днес прероден.

Ако твойта душа възликува –
мойта с огън ще се зареди.
Ако мойто сърце негодува –
твойто с нежност ще го разведри.

Ако утре се случи така, че
мойто някак си не издържи,
аз със твойто сърце ще прекрача
през обиди, злини и лъжи.

Ако твойта душа се страхува –
мойта в мрака ще тръгне напред.
Ако твойта душа затъгува –
мойта стих ще напише за теб.

Аз ти дадох душата си цяла,
а сърцето си даде ми ти.
Аз сега с две сърца те желая,
ти обичаш ме, знам, с две души.

Никола Герджиков 

Говоря си сама. Изглеждам ви обречена.
И не от лудост - знам, че си го мислите.
Едно изгубено небе на мене е наречено
и си стои сред небесата, до поискване.

Ефирна гледка - синьото е до припадък,
но не е влюбен транс, поне не е все още.
Светът е на лунички, фин и някак сладък,
момчешки дързък и момичешки разкошен.

Говоря си сама. Аз знам, че ме корите,
защото съм забравила за правила познати.
Отдавна от душата студено съм изритала
неверните на любовта ми нечии понятия.

Говоря си сама и не без възражения!
Не съм се пощадила, разбирайте ме вярно.
Спестила съм си само малко унижения.
Връщам си с мълчание за високопарност.

Говоря си сама. По същност се намирам
на любовта из тънките разлюбени фиорди.
А думите единствено усещат, че умирам
и пазят тишината тъй верни ми. И горди.

Михаела Алексиева 

Кажи ми нещо, за да се усмихна.
Кажи ми нещо, за да стана бяла.
А иначе - светът ми, той, ще рухне,
ще ме засипе и погуби цялата.

Липите няма вече да разцъфнат,
а улиците - няма да са прави.
И няма въздухът да бъде същия.
Наоколо ще бъде всичко старо,

одрипавяло, грубо, грозно, пошло -
без птиците и без усмивки ведри...
Защото щастието не е брошка,
а е усещане - дълбоко вътре в тебе.

Кажи ми нещо истинско, с душата,
със синьото на погледа си светъл...
Ще литна бързо - като слънчев вятър
и сигурно до теб ще ме усетиш!

Мира Дочева 

Аз знам, че по рождение съм куца
и се огъват мойте колене,
но днес строших проклетата каруца
и тръгнах с чистокръвните коне.

Ветреят се солените им гриви,
презрели моя порив белочел.
Те знаят, че на мен ще ми отива
от упор милостив и бърз разстрел.

Но хуквам аз! И моите копита,
забравили какво е да си роб,
по-звънко и от вятъра политат
във най-неумолимия галоп.

Лети, надеждо моя окуцяла,
макар за пръв и за последен път,
макар да ме очаква на финала
не златна купа, а внезапна смърт.

И миг преди разпенена и бледа
да ѝ отдам последния си дъх,
ще знам, че най-великата победа
и мъртва ще превземе своя връх.

За мен ще кажат - просто полудяла!
Напразно се наказа с тоя грях:
да куца към смъртта си до финала…
Но аз ви казвам честно, че летях!

Ники Комедвенска 

Аз не плача, защото съм мъжко момиче.
Не тъгувам за глупави дребни неща.
Със коси разпилени обичам да тичам,
да целувам деня, да ме милва нощта.

Аз сама си проправям със лакти пътека,
стискам зъби, когато безумно боли
и преглъщам сълзите, когато човека,
с който дом и постеля и залък делих

ме предаде (дори не за трийсет жълтици),
а от ревност, от яд, и от скука дори,
и когато приятел, когото обичах
оцени верността ми на шепа пари.

Аз съм мъжко момиче. Какво да се прави?
Всеки място под слънцето търси сега.
И вървя по света със юмруци корави,
със усмивка маскирала гняв и тъга.

Аз съм мъжко момиче. Очите ми светят.
Омагьосвам мъжете с копнежи и страст.
Колко мъжки момичета на тази планета
романтично разпалват искрата във вас.

Нели Вангелова 

Обърни се назад. И смутен погледни
към далечната сянка на далечните дни.
Невъзможна възможност... да се върнеш при тях.
Може би е опасно... Може би те е страх?

Ти си толкова мъдър. Ти си толкова стар.
Като гърбица мъкнеш своя дълъг товар.
Няма време, обаче... Но дали си готов?
Да се върнеш обратно... Там, при свойта любов.

И дали има смисъл... С това старо лице.
И с това изхабено от живота сърце.
Този ден е подарък... И е даден в аванс
за последната права... за последния шанс.

Недялко Йорданов