Все те търся, шарено щастие,
а пък ти все се криеш от мен.
Ту надничаш зад цъфнали храсти,
ту проблясваш във сивия ден.

Ту те виждам из детските къдри,
ту в гърненцето боб до огнището,
в детелина и в книга със мъдрости,
в бяла песен и слънчеви нишки.

Ти си в стръкчето цъфнало здравец,
корен пуснало в бащина къща,
във вода и надежда раздадена
и в приятеля, дето прегръщам.

Ти трепериш в напукани длани,
после свиваш в сърцето гнездо.
Ти си сън и последно желание,
ти си вик по неземна любов.

Дълго търсих те, щастие шарено
без да зная, че всъщност си в мен.
Най-накрая разбрах, че си дар,
който имам от първия ден!

Ивелина Радионова 

Ако достигна някак си небето
и там разпръсна своите мечти,
ако във мен остане си детето
дали ще виждам хора по-добри!?

Ако си взема къс от синевата
и там добавя своите сълзи,
ще заблестят ли, както капчици в тревата?
Ще се превърнат ли в безброй звезди?

Ако от себе си оставя под небето
и миговете се превърнат в тишина,
дали ще имам пак любов в сърцето,
която с радост да раздавам на света!?

Румяна Захариева 

Тази сутрин, като много други
ти надникна плахо във съня ми,
махна със ръка и се изгуби.
Аз останах с думи да те мамя...

Грапави и сухи като пясък,
по лицето ми се стичат дните,
в нощите извайвам нови маски
за да скрия болката в очите.

Вкопчил съм се в миналото. Скрих те.
Неподвижен, сраснат с тъмнината,
стискам на часовника стрелките
и заспивам между двата свята.

Пак се любим. Смееш се. И виждам
как изпълваш стаята с желание....
Няма те. Оставам да събирам
пръснато на късове мълчание.

Иван Вакрилов 

Майко, не забравяш своя син,
който из България се скита.
Знам, че и сърцето те боли,
и душата с мъка е пропита.

Колко ли си плакала за мен,
всяка нощ, прикривайки сълзите
и тревожен бил е твоят ден –
болен ли съм, гладен ли съм, сит ли?

И сега тревога те гори,
как живея толкова далече.
Трудно ли е? Имам ли пари?
Грижите ли ме приспиват вечер?

Много рано, майко, отлетях.
Не можа да видиш как пораснах.
Твоята утеха аз не бях.
Рано орисията ме тласна

все по чужди друми и врати
своето призвание да търся.
На сина си, майчице, прости,
път обратен, дето не потърси!

Зная, че ме чакаш всеки ден,
повече от двадесет години,
да се върна в къщи и смирен,
да целуна твоята десница.

Да ти кажа: “Майко, този път
аз дойдох при теб, за да остана.
Чужд и неприветен е светът,
ако липсва майчиното рамо.”

Румен Ченков