Орис моя, сладка и решима,
сбъднала ми толкова неща,
вярвам в тебе, вярвам че те има –
друга във живота си не ща.

Дар ми даде всичката ми слука
с първа обич – божи благослов,
земните ми дни изпълни тука,
щастие ми даде и любов.

Още от детинство ме закърми
родната страна и бащин род
силно да обичам, да съм първи
в бран на отвоювания плод.

Пак от тебе болест ме прихвана
още от ония детски дни
да не мога нивга без балкана,
без простор и ясни далнини.

И омайно слово да опива
моя дух – невидим, но крилат –
стих да сътворя и с песен жива
моят глас да радва този свят.
š
Орис моя, теб съм благодарен,
славно че живях живота цял,
който пак готов съм да повтарям
все такъв, какъвто съм живял.

Вярна беше, вярна остани ми
в дните още, що ще наспориш,
да погледам китните градини,
с песни още да ме насладиш.

С тихи стъпки още да обходя
толкова невиждани места,
чак тогава нека в края роден
да се върна, сладко да заспя.

Христо Мандев 

Роден за труд, в гонитбата с глада
без спомени остана паметта ми
и не намерих дружеска среда
на делниците в шумните измами.

В ръцете ми остана любовта -
мечта, която дълго пазих свято
от пламъците диви на страстта
и на калта от уличното блато.

Със щастието се разминах млад
и в своя път не срещнах устни нежни,
които да запалят в моя свят
желания и трепети метежни.

Главата ми покриха с бял воал
на мъдростта спокойните години.
В зори крилати звуци на кавал
не ме зоват към планините сини.

И както скитах се без цел веднъж,
очи отвори любовта приспана -
като дъга след пролетния дъжд
една жена на пътя ми застана.

Нанейде двама тръгнахме пешком.
Пред нас небето цветна люлка спусна.
Желана влезе в моя скромен дом
и вече никога не го напусна.

Крум Пенев 

Разбираме как някого сме любили,
когато гроб тревясал зашуми,
когато безвъзвратно го загубим
и сепнем се със болката сами.

И тая болка, без да подозираме,
изгаря, щом до нещо се допре,
заглъхва може би, но не умира,
додето и човекът не умре.

Христо Банковски 

Понякога си мисля, ей така, съвсем човешки,
дали човечеството осъзнава свойте грешки,

или съзнателно греши по своя път вековен -
поличба някаква, заложена в самия корен.

Да се множи през нощите до топлото огнище,
а денем яростно, до крак да се изтребв хищно.

Да си създава идоли, герои, мъченици,
които най-позорно са умирали в тъмници.

И да реди за тях молитви тихи пред олтара,
белязало смъртта им като празник в календара...

Та в този ред на мисли, задавам си един въпрос:
защо на кръст, скован набързо, разпънаха Христос?

А после сръчно за идващите поколения,
измисли някой и неговото възкресение.

Позора от Голгота белязали със кръстен знак,
да се тешим след постите с яйца и козунак...

забравило, че само тя - от мъката смалена,
тъгуваше единствено - Мария-Магдалена.

Димитър Никифоров