Не знам дали от мене ще остане,
на този свят поне едничък стих,
дали простих за всички свои рани,
дали надмогнах всички суети,
дали достоен бях за свойто бреме,
докрай дали успях да се раздам...
О, Боже, дай ми още малко време,
защото цяла вечност ще съм ТАМ!

Людмил Симеонов 

Ние с теб все за другите тичаме,
все решаваме чужди проблеми,
само миг тишина и обичане
у дома се полага да вземем.
Ти на мен, аз на теб - като дишане
в полумрака на нашата стая...
Всичко друго е някак излишно -
като мъничка точка в безкрая.
Аз съм твоето нежно момиче -
приютената обич в ръцете ти,
от години така ме наричаш
и ме пазиш от бури в сърцето си.
Щом целуваш така, както някога,
щом нашепвам най-чистите думи,
ще запалим звездите, а вятърът
ще погали това помежду ни.
Ти на мен, аз на теб - като дишане
в полумрака на нашата стая.
На вратата ни трябва да пише:
"Оставете ги. Те са си в рая..."

Яна Вълчева 

Мечтите са безплатни,
навярно, може би,
единствено когато
останат си мечти.

Поискаш ли, обаче,
да въплътиш мечта -
до смърт ще ти се плаче
от нейната цена.

Започнеш ли играта -
ще плащаш като поп.
Дадеш ли си душата -
в изпразнения джоб

желаното прибираш,
с усмивка на уста.
Но туй, което имаш,
дали ще е мечта?

Яким Дянков 

Изпълваш утрото ми с обич
И благодарност, че съм жива.
И тази обич днес -
пробужда сетивата ми.
Отваряйки ръце -
да влезе във гърдите ми
и да направи част от мен
невеста слънчева.
А после да отпия от очите ти,
които снощи се наляха с дъжд...
За да полея семената,
които в мен засяваш...
За да се ражда утрото.

Юлия Петрова 

Душата ми е склад за стари чувства.
По рафтовете ѝ събират прах
отминали вълнения с изкуствени
звезди, разпределени между тях.
Безредно пръснати из чекмеджетата
омрази, гордости - тъй важни вчера,
сега са смешни до парчетата
от мойте неуспешни кариери.
На пода легнали са кротко
щастлива леност, мързел заядлив,
съмнения и радости, жестокост,
копнеж един, бил някога красив.
Един до друг са подредени
приятели до бивши врагове.
Забравено из телефонните тефтери
усещане за есенно море...

И някъде, във дъното на склада,
след куфара, за който все не съм готов,
зад някаква измислена ограда
държа в кутийка нашата любов.

Любомир Калудов 

Майчице, аз моля те - прости
за сребърните нишки във косите,
за многото изплакани сълзи,
за болката, изписана в очите.

Прости ми за разбитото сърце,
за всичките безсънни твои нощи,
за посинелите от стискане ръце,
когато плакала си, че ме няма още.

За сторените в детството бели,
за необмислените мои думи лоши,
за казаните хиляди лъжи,
сега от тебе, майко, искам прошка.

Дарила си ме с много топлина,
ти първа глътка въздух си ми дала,
със теб съм опознавала света,
със теб съм плакала и съм се смяла.

Целувам те – аз – твойта дъщеря,
теб – мила моя майчице любима,
прегръщам те – с ръце не, а с душа,
обичам те, благодаря ти, че те има!

Люба Георева 

Дошла си вече. Хайде, заповядай -
ела със мен... ще пием по едно,
седни ей там на масата от края,
а аз ще седна тук, в това кресло.

Разказвай как си... аз ли?... Извинявай,
но съм забравил да говоря с теб,
разсеян съм?... да, мъничко... прощавай,
сънят ми май не е съвсем наред.

Какво да кажа... сам съм. Да, така е.
Не знам и аз как стана - не успях.
Обичах, да... и влюбен бях, мечтаех,
но всичко свърши... как и не разбрах.

Е, май това е всичко... знам... ще мине
ще дойдат други чувства... не сега...
забравил съм, прощавай, твойто име,
как казваха ти... вярно... Самота...

Чавдар Василев 

Дъждът се стича по стъклата.
Безпаметно вали – не спира.
Дори е мокра тишината,
която в стаята извира.
Листът е бял и недописан –
напомня бяла, суха локва.
Сред нея ей така стъписан
е моят образ – дъжд... във рокля.

Лиляна Чолакова

Любовта е дете, прекосило площада с балони,
монолога на луд, добротата в очи на несретник.
По зелените хълмове ангелски стъпки се ронят
и от топлата гръд на земята извират щурчета.

Уморените хора се връщат полека от кръста.
Ослепели пчели неуморно се давят в прашеца.
Бог е тъжна идея, но всяка година възкръсва
и утехата сяда на блага и щедра трапеза.

Но си тръгва оглозган до кокал от празника всеки,
близостта се топи по дъната на празните чаши.
А плътта е ревнива към своите земни убежища,
настървено облизва утайка от вчерашни страсти.

Като мъртво море е солта на предишните сълзи.
Радостта е мираж, а животът изглежда последен.
Светлината се връща и с гъвкаво тяло на бързей
обладава душата, та в златния ритъм да влезе.

Любовта е сираче, което смирено се моли
и безкористно вярва, че Бог е сърдечен и верен.
По високите хребети никне свободната воля,
а небесното царство е тиха, семейна неделя.

Светла Гунчева