В полунощ си отиде дъжда,
сви се в облака пухкав уютно.
Той побърза, дори не видя,
че след него промъква се утро.

Не заспа, не сънува капчук,
в тишината прозорец измисли
и извика ми: "Тука съм, тук!" –
миг преди да поиска да плисне.

Неразумно навярно го спрях,
от боязън в тъга да прелее,
или просто защото вървях
по намокрена още алея.

Той разбра, че не нося чадър,
само вятър, завързан на възел.
Ех, че дъжд! В полунощ е добър,
обеща ми, че няма да зъзна.

Бе за кратко. Щом светна денят,
почерняха очите му странно.
Уж събираха своя вина,
а деляха я с мене поравно.

Все така, примирих се с дъжда
и на капките с цялата тежест.
Бях повярвала в нощна лъжа,
че прекрачвам дъждовната мрежа.

Ани Монева 

Къде си, НАДЕЖДА? Къде си, невярна невесто?
Той чака те нощем самотен, притихнал, на бара.
И всичко плати си (забрави да върнеш ти ресто),
последна наздравица вдига с кума си, Жетваря.

И спомня си време, в което в любов му се врече
и той, окрилен, бе готов да превземе звездите.
Но брачният договор явно по давност изтече
и ти го напусна при първия сняг във косите.

Ръцете треперят, поднасящи тежката халба
с последните глътки, събрали утайка горчива.
И вятърът вън с песен призрачна плаче и жалва
мъжа ти, НАДЕЖДА, защото той днес си отива.

Ще иде при другите твои сиротни съпрузи,
а ти ще отлитнеш пак неопетнена, хвърката...
С невинна усмивка ще щипнеш друг някой по бузата
и той ще поеме да дири звезди в небесата.

Миглена Миткова 

Вечер тиха и красива
със дантела от звезди,
цялото небе покрила
та до утре то да спи.

Между тях от где изплува
светла пълната луна
и звездите я целуват
радостни - при тях дошла.

А пък тука от Земята
със омаяни очи
от звездите и луната
палим да горят искри.

И разнежени ще срещнем
замечтани пак нощта.
Грешни или пък безгрешни
ще потърсим топлина.

Ани Иванова 

Докато аз съм спал, стъмнило се навън,
повял внезапен хлад, изтръпнали листата
и облак странно бял преминал като сън,
излял нехаен дъжд, изкъпал синевата
и се стопил натам из чистия простор -
сега следа дори от него няма вече…
Асфалтът съхне чист, врабците пеят в хор
и сякаш с телескоп се вижда надалече.

Открехвам леко аз балконската врата -
от мокрия цимент внезапен хлад ме лъхва
и ме облива в миг такава яснота!
И кестенът пред мен подава връхче, мъхав,
като че иска с мен да се ръкува с лист,
и след дъжда, за час пораснал с цяла педя,
на третия етаж в прозореца ми чист
съвсем като дете със любопитство гледа.

Мълча и мисля тих: докато аз съм спал,
била е все така природата прекрасна,
наоколо все тъй животът е кипял
и плискал е дъждът, и кестенът е раснал…
И в миг сподавям аз един внезапен вик! -
че няма вече кой да върне тъй напусто
изгубения час, изгубения миг,
изгубения стон, изгубеното чувство.

Андрей Германов 

Лицето ти е ярката Луна,
огряла в тъмнината Небосвода!
Гласът ти - за душата ми храна,
на Рая и на Ада пази входа.

Ще бъда там! Но моля те, ела...
Защото няма ли те, ще надвие мрака!

За мене е надеждата една -
Любов една с прегръдка да ме чака.

Ангел Милев