Открих те тази сутрин сред мечтите
и в онзи късен сън на кратка сладост.
На утринната ленност пък стрелките
отмерваха без време тиха радост.

Познах те, щом погледна, мигновено
две бляскави зеници ме призваха...
Взриви се в пулс сърцето учестено,
ръцете ми за ласки се простряха.

Видях те, с плам зората да целуваш,
тя в бледи устни палеше жарава.
Разля се сред вълните, да танцуваш!
Душата-птица... в танца се познава.

Разцъфна като ален мак в полето,
в море от тежко жито като злато.
Аз бях жътварят морен и момчето,
със твоята любов дарен богато.

Открих те тази сутрин след сълзите,
с горчив привкус в солените следи.
Безумен блян на старец във очите,
последен сън с несбъднати мечти!

Боби Кастеелс 

На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.

И през целия ден, вероломна,
тя където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.

А когато нощта е надвисла,
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.

Блага Димитрова 

Простете тихите окови
на покорените ни висоти,
несподелените любови
и споделените некрасоти.

Простете ревността и мрака,
на сбъднатите тази нощ мечти
и този, дето още чака
и търси смелостта да си прости.

Простете мъката голяма
от скъсания недописан стих.
Как искам да е жива мама
и да ми каже тихо „Аз простих”.

Простете тихите окови
и споделените некрасоти,
несподелените любови
на покорените ни висоти.

Бисер Бойчев 

Благодаря ти, любов. Че в душата ми тихичко мина.
Че на пръсти промъкна се, а остави всевечни следи.
Благодаря за това, че превръщаш във пролети зимите,
и след теб е по-светло, по-цветно, по-мое, нали...

За това, че разбрах всеки смисъл на твойто очакване.
За това, че мълчах, че се смеех, и болях, и летях.
Благодаря ти, любов. Всяко толкова тихо проплакване
е надежда за свят, в който няма самотност и страх...

За това, че крилете ми винаги поникват по двойки.
За мигът, в който аз преобръщах небета в сърцето си.
И за всичката смелост през дните ми. Колкото толкова.
Благодаря ти, любов. Че те имах. За вечност. До себе си.

За това, че и ти с необятен замах ме създаваше също.
Че укрепваш духа като щит, с всеки устрем на волята.
И че винаги имам гнездо, във което се връщам.
А пък ти съществувай. Сега. И завинаги. Моля те.

Мира Дойчинова 

Във залез стихнал ден тъмнее,
отхвърлил непосилен труд,
тук някак слънцето бледнее
и чуждо е... денят е друг.

Отронва се въздишка жална
по роден край тъй мил и свят,
очите морни сън догонва,
зла орис мислите кълнат.

Сълза солена лъкатуши,
дълбае в скула бледа с жар,
налята с болка се промушва,
във пътя с мъката другар.

Нощта измъчено изтлява
във плен на хлябът и дългът,
изгнанно утро зазорява,
тъй дни в терзание текат.

Умът теши надежда плаха
в бащин кът да се завърнат,
честити там под родна стряха
рожби клети да прегърнат.

Милко Чочев 

Защото си измисляхме проблеми,
защото аз до смърт те нараних,
защото ти си тръгна ненавреме,
а аз за тебе не написах стих,
защото телефонът все мълчеше,
поехме нови пътища. Напук.
Защото не признахме, че е грешка...
Затуй ти крачиш сам. А аз съм с друг.

Бианка Габровска 

Елате ми на гости тази вечер...
Прозорецът отворен ще се мята
като крило на птица. И далечен
ще ни се струва пулсът на земята.

Ще разиграваме щастливи драми.
Ще се преструваме, че сме доволни.
Докато легне най-подир жена ми
да досънува своя слънчев облак.

Тогава ще отприщим наште песни.
Чешмата, както винаги, ще капе...
Съседите ще се гневят – чудесно! –
и ще се стряскат във съня си грапав.

И нас ще обвиняват, че не могат
да натъкмят везните си така, че
хем съвестта им да е чиста, строга,
хем да не могат като нас да плачат.

Къде сте, мои ангели рогати?
Прозорецът отворен се разчекна
да се тресе от сприхавия вятър.
Или от самотата, в крайна сметка...

Атанас Коев 

Във тази непонятна вечер,
когато всичко си отива
и мислите ми ветровете
във облачни кълба навиват
и идва глух, пустинен тътен
от сблъсъка на световете
и хиляди души потъват
между земята и небето
и вече нищо не очаквам
и никъде не се прибирам,
над мен небето се отваря –
дъжд ме повлича, сляп и силен.
И аз потичам изумена
към корените на нещата.
Върти се цялата вселена
и центърът ѝ е душата.

Антоанета Николова 

Днес слънцето безоблачно наднича
във чашата ми чай, с ресници нежни,
защото, който знае да обича,
способен е на чувства безметежни.

За друго рамо аз не съм мечтала,
в което да опра другарско рамо.
Солените клепачи се усмихват
в мига, когато ме погледнеш само.

А с теб сме като старата ракия,
ще преброим годините във края,
преди животът точно да отпие
последната ни глътка към безкрая.

Анна Станоева 

Днес над мене небето топи се –
падат спомени, капят сълзи
и нашепват ми твоето име –
днес над мене небето... си ти.

Облаци на парчета се стелят
и политат към моя балкон,
а звездите валят и си пеят
позабравен любовен шансон.

Малки късчета нежност се стичат
на стъклата на мойта душа,
във частици копнеж се оттичат
по перваза ми на любовта.

Днес над мене небето топи се –
някак странно, не както преди
и прошепва ми твоето име –
днес над мене небето... си ти...

Анна Банчева 

В нашия дом вихрушките спят.
Уморени, задъхани
и със влажни крила
вечер вкъщи прибират се всички -
бурен вихър, виелица зла
весел вятър и онзи мънИчкият
тихичък полъх от детски мечти.
Всички вкупом говорят
и вихрят прашинките
свирят в ключалките,
викат, мърморят...

После утихват по свойте легла
и сънуват си своите
вятърни сънища -
как разпиляват гъста мъгла,
как обхождат небесните пътища,
как вдигат талази във морската шир,
как леко погалват водата подир.
Как на клон се люлеят
и падат листата
как напролет се смее
от техния гъдел земята.

Ей такива неща те нощем сънуват,
а сутрин си слагат крилата,
крилати обувки обуват,
прибират си джоба нещата -
ключ, свирка, закуска за малкия,
палави мисли скрити в кутия...
Такива неща те си носят
във джоба и пръсват се вредом
по свойте си пътища.
А вечер отново във малкия дом
сънуват си своите вятърни сънища.

Милена Г.