В дванайсет тъгата си легна да спи.
Прегърна я нежно и тихо нощта.
Събуди се в девет, отвори очи.
Тъгата все още си беше тъга.

Закуска, цигара и чаша кафе,
и малко мечти, премълчани на глас.
Тъгата отдавна се чувства добре,
когато ми идва на гости у нас.

А после облече се, взе си ключа,
излезе и тръгна без цел и посока.
Тъгата все още си беше тъга...
Цената да имаш сърце е висока.

Завърна се вкъщи, щом вън притъмня.
И без да усети, в последния час,
тъгата престана да бъде тъга.
И бавно и тихо превърна се в... аз.

Йордан Илиев 

За мен си спомен, споменът боли
и някак си е неуместно
да се промъкваш тихо ти
и да ме сграбчваш неусетно;

и аз да мога само да мълча,
и просто да се покорявам,
да виждам как ограбваш любовта
и пак, и пак да ти се доверявам;

и да съм слаба, нежна и добра,
и всичко всякога да ти прощавам
да се страхувам, че остана ли сама
за спомена ще почна да забравям.

Ирена Гинева 

Аз не живея. Няма ме. Умрях.
Погребах се без много драма.
Преструктурирах се в домашна прах.
Полепнала съм по дивана.
Аз не живея. Утре, вчера, днес
са капки кръв в системата на хаоса..
Смъртта е чиста форма на протест,
смъртта е най-умишлено забавяне
на целия безмилостен процес
на еволюция и на стареене.
Буквално - АЗ ИЗГУБИХ ИНТЕРЕС
към форма "задължително живеене".
Аз не живея. Няма ме. Умрях.
Разпръснах се на молекули.
Фрегменти лепкава домашна прах.
Не ме търси за нищо. Чу ли?!

Румяна Симова 

За премъдри думи още ми е рано...
И лудея мълком, и съня нахъсвам.
И разумно-скучна никога не станах,
а да се измислям – вече ми е късно...
За безвластни чувства още ми е рано...
И звънти на воля вятърът чевръсто.
И трептя в мъгли, от вяра изтъкана,
а да се доказвам – вече ми е късно...
За „крилати“ мисли още ми е рано...
И обърквам с багри залеза ми свъсен.
И звездите с блясък нежни са измамно,
а да се спотайвам – вече ми е късно...
За смирена обич още ми е рано...
И копнежи парят, и в мига възкръсват –
да съм нейде в дивна приказка за двама!
Да горя след въглен – вече ми е късно...

Илиана Фончева