Не остаряваш ти, а вятърът,
пречистващ тихо твойта къща.
Белее като слънце кратерът,
във който с него се прегръщаш.
Разплакани цъфтят дърветата,
които ти не забелязваш.
Прегърбени шумят моретата,
а небесата проповядват,
измислени се раждат дните ти,
оплели те във свойта прежда
и бавно се топят мъглите ти,
изкъпани в една надежда...

Павел Горинов 

Свечерява се. Тихо и синьо морето е.
Свечерява се. Златно-зелен е брегът.
И защо е стихът? И какво са куплетите?
Свечерява се бавно по белия път.
Небеса от любов, на кого ме оставяте?
Или мрак ти е нужен, самотна звезда,
за да трепнеш и блеснеш в бездънното плаване,
свечерило за хубост, а дошло за беда.

Нино Николов 

Един Ван Гог в душата ми рисува
безкрайни слънчогледови градини.
Потапям се в морето им и плувам
към острови незнайни и незрими.

Реалността понякога е грозна,
на страховете бента се отприщва,
залива те паническа тревожност,
не я ли спреш, накрая си разнищен.

Очи затварям, плавно се отпускам,
потеглям по невидими пътеки
и слънцето не е измамно лустро,
а верен гид в гористите просеки.

Компания ми прави красотата
на мислите, в дъгата оцветени.
Уверена се чувствам, осъзната,
че вярата и любовта са с мене.

Един Ван Гог в душата ми рисува
сияйни слънчогледови зеници.
Пътуването, питаш, колко струва?
Безплатно е. И пеят райски птици!

Нина Сариева 

Аз мога всичкото да преживея -
отричане, предателства, лъжи...
Аз мога даже и да се засмея,
когато във сърцето ми кърви.

Аз мога и във огъня да оцелея,
през бури да вървя с разкъсана душа.
И след потоп - за слънце да копнея,
и след смъртта да търся любовта.

Орисана съм аз да оцелявам.
Да трупам болка, мъдрост и печал.
След всяко падане, да ставам.
Пътеки да намирам в пясъци и кал.

Не ще ме чуете да кажа: Аз не мога!
Не ще ме чуете да кажа: Аз не искам!
По пътя си вървя в сърцето с Бога.
Умирам, съживявам се и пак обичам...

И няма сила, дето ще ме подчини.
Да мразя или да съм безразлична.
Животът винаги в сърцето ще искри.
Не съм оттук... Аз просто съм различна...

Валентина Цвяткова 

Достатъчно е още призори
преди луната бавно да си тръгне
със шепота на вечните треви,
една душа душата да прегърне.
Достатъчно е в приказния миг
да ме потърсиш там сред тишината.
Не се измъчвай, моят свят е тих.
И тихо влизам. Ти задръж вратата.
Че дойде ли луната изведнъж
и лудите не могат да ме стигнат.
Помитам всичко с мокрия си дъжд.
А после трябва пак да те помилвам.
Достатъчно е често през деня
със слънчева любов да ме поливаш.

Нали не си забравил, че жена...
е много трудно (ей така) да имаш.

Николина Милева 

Животът удря и животът гали
(не го деля на хубав и на лош).
На мен ми стига някой да припали
от моята цигара в полунощ.

Да кимне със глава и да отмине,
но огън да даде на друг човек.
И мракът чер да просветлее в синьо,
ще стане пътят мъничко по-лек.

И пак с кураж и вяра аз ще крача,
дори и от приятел наранен.
... Едно ви моля: като падне здрача –
цигара да припалите от мен.

Николай Гюлев 

Белеят ми косите на главата,
а по лицето вият се бразди.
И колко мои стъпки по тревата,
и колко много паднали звезди.

По колко стръмни пътища съм минал
и колко радости във себе си събрах.
И строг със мен, животът ми премина
със бурен устрем, но и с малко страх.

Но не замрежих ни за миг очите.
Към светлината не обърнах гръб.
И нося във душата си лъчите,
прогонили житейската ми скръб.

И в устрем да превземам върховете,
до болка ме гореше тази цел.
Утехата намирам в стиховете...
Ора със хъс във моя си парцел.

И пак живота иска да ме хапе,
и все се мъчи да ми сложи крак.
Макар сълза в сърцето ми, че капе,
с надежда утрото очаквам пак!

Никола Апостолов 

В коравите дни на модерния век,
изтрил всички истини стари,
издига се новият малък човек
с абсурда на своята вяра.
За нея съгражда олтар пребогат,
но стиска и двете си ризи –
доброто е част от предишния свят
и в новото време не влиза.
А вярата всъщност е камък нелек –
с хиляда въпроса разнищва.
Обаче за новия малък човек
хиляда въпроса са нищо.
Той крачи по пътя уверено прост,
безмилостен в своята лудост.
И кръстове прави, и гали Христос
с изящните пръсти на Юда.
Пред него се свива широкият свят,
а всеки баир е Голгота,
на който, разпънати, страшно висят
добрите неща от живота.

Ники Комедвенска 

Беше ден като всички и слънцето тихо изгря.
После с гръм онемяло, небето от сън се разбуди.
Беше ден за молитва. Нужни бяха две капки вода
да замесят узрялото време на хлебни самуни.
Но животът е сложен. Земята е зейнала паст.
Няма капка вода... Как е суха небесната пазва!
Тъпан нейде простенва и тътне гръмовно, без глас.
Няма дъжд. Все не иде. И жега пълзи на талази.
А последният взор е отправен към Бог за добро.
Той присяда молитвено в жадните погледи, спрели.
Но под тежкия изгрев е луднало диво хоро
от разплетени ризи и дрипави бели къдели.
И денят само в миг, извисил към небето ръце,
на парчета разчупва последната хорска омраза,
като бяла градушка вали и не може да спре –
беше ден като всички, а зейна на рани проказа.
Няма прошка, ни дар, дето Бог милостиво да спрат -
пеперуда безпомощно блъска в градушката тяло
и прегръща с криле тишината на своята смърт...
Беше ден за молебен. Живот. И за всичко останало.
Беше ден като всички. Сега тишината е ад.
И умира в студа пеперудата с бялата пазва.
Но защо ли в смъртта си, животът не гледа назад?
Просто само така, Бог умее с любов да наказва...

Нели Господинова 

Рискована и неразумна
обречена и краткотрайна -
ти можеш ли да си безшумна
и искаш ли да бъдеш тайна?

Спокойно, смело и открито
се любят птиците в небето,
а ти си винаги на скрито,
ти никога не си на светло.

Пред мушката на нечий поглед,
ако случайно се покажеш -
като зверче ще те подгонят,
със думи тежки ще те смажат.

А ти си хубава и тъжна,
а ти си весела и смела
и пътя на една окръжност
ти, без да мислиш, си поела.

Стени студени, пейки стари
и улици почти безлюдни -
това са твойте малки гари
с престой от няколко минути.

Ти само себе си сънуваш
и само себе си прегръщаш,
ти все нанякъде пътуваш
и все към себе си се връщаш.

Минава твоя ден бездомен
в очакване и неизвестност
и постепенно ставаш спомен,
и постепенно ставаш песен.

И вииждам хората се скупчват
пред теб,
над теб,
зад теб,
и ето -
поемат твойто малко трупче
и го заравят във небето.

Недялко Йорданов 

Корабът заседна, капитане.
Твърде дълго бягахме от бурята.
Стана на парцали мокри знамето,
пясъкът затлачи руля.

Схлупено над нас тежи небето.
Нощните звезди са непознати.
Не заспивай още. Нека свети
в дръзкия ти поглед синевата.

Мракът по солените ни рани
с виното попива във земята,
гние сред гредите гордостта ни.
Вярата я скърши вятър.

Корабът го няма, капитане.
Сушата е краят на играта.
Щом заспиш, тя тихо ще ни хване..
Не заспивай, не преди зората.

Невена Стоянова