Аз съм свободна.
Като птиците и като вятъра.
Защо се опитваш да ме задържиш
в едно малко пространство!
Моята жажда не може да утоли
на твоите устни кладенеца.
Твоите пръсти ще изтекат,
като струи вода по земята.
Аз ще ги попия, а после ще изсъхна
и ще се напукам от старост.
На мен ми са нужни много очи,
хиляди очи, за да живея.
На мен ми са нужни много устни -
прясна вода да изгребвам.
На мен ми трябват безброй ръце
с непресъхващ огън да напояват
всяко мое стебло, за да порасне
до слънцето и да пламне.
Аз съм свободна,
като птиците и като вятъра,
твърдоглава като земята,
която не се връща никога обратно,
дори да сгреши координатите.

Ваня Петкова 

В тази мелница тежка – Земята,
Мелничарят-Живот не почива.
Денонощно чували премята,
не пропуска стопанин и нива.

Не унивай, съпруго, с въздишки
за това, че редът ни се бави.
Даже в кратките нощни затишия
Мелничарят не ни е забравил.

Триста мелници бавно дояждат
всяко зърно на дните ни зрели!...
Но брашното се сипе на сажди...
Може би е от мислите бели?...

... Нощ, осъмнала в човка на славей...
Безпризорно, премръзнало утро...
Спят децата ни. Тихичко ставай –
да си смелим надежда за утре...

Ванилин Гавраилов 

Разкъсани струни от стара душа
напразно се мъчат с мелодия нова,
не може да влезе във ритъма тя -
от нея какво ли ще искат, за Бога?

Обратно изпратена, черна земя,
посланик на истини, тежка прокоба,
да търси спасение май е дошла
в години на завист, интриги и злоба.

Самотна, мечтае да срещне в света
душите, с които преди в изнемога
духа са крепили, злочеста борба
със демон вселил се в телата на хора.

Проклятие старо, на стара душа
и в този живот се повтаря отново
поредно явяване, трудна съдба -
ще чака с надежда прераждане ново.

Разкъсани струни от стара душа,
в безкрая отнесли годините много.
Опомнил се, отговор търся в нощта -
събудил се в пот, прикован от тревога.

Петко Илиев 

Копнея за онази юнска сряда,
когато в девет още ще е светло.
Да седна там, където Мракът сяда.
И да му сръбна глътка от кафето.
За простите неща да го разпитам —
такива скучни, мрачно-ежедневни.
Да, риск е, но си струва да опитам
в очите му да стана непрогледна.
На ласката ми той ако отвърне...
О, светъл ден! Не знам какво ще правя!
Но даже цяла в нощ да ме загърне,
с минута-две поне ще го забавя.
За тези, дето привечер се носят
по двойки из града, като воали.
И, влюбени, секунда още просят —
разцъфналата нежност да погалят.
За щурите съседки хлапетии,
с последните лъчи подели жмичка.
И малко светло време за ония,
които към дома вървят самички.
За майките, бащите и децата,
живота натоварили в багажник,
пътуващи измежду двата свята —
мечтите и познатата етажност.
Минута или две и за поета,
по залез пак приседнал на балкона.
Той с думи, както се полива цвете,
в душата си отглежда беладона.
За себе си не смея да поискам
отсрочка в тази млада юнска вечер...
На Мрака може бързо да му писне
и в миг да се усети, че му преча
в сатенената черна пелерина
деня разлят полека да попие.
А в десет, като прима балерина,
луната с арабеска да открие
поредния космически спектакъл.
Нима ще знае някой, споделили
на пейката едно кафе без мляко,
че с Мрака тихо сме се разменили?

Пепа Петрунова 

Главата ми за сън пак натежа,
в небето ни една звезда не свети,
свирука си бездомен вън дъжда
и тананика рими и куплети.

Унесен в сън притихнал е градът,
дъждецът с песните си го приспива,
нощта, запътила се в своя път,
настръхнала към утрото отива.

Пенчо Пенчев