Луната скри очи зад облак.
Настъпи тежка тишина.
Звездите гледаха виновно.
Вселената за миг замря.

Дъхът ми спря като отсечен.
Останах с половин сърце.
Да ти отвърна не понечих,
но всичко в мене те прокле:

Да ти се връща! Многократно.
Да не намираш дом и път!
Да нямаш вяра на приятел,
съмнения да ти горчат!

Да търсиш слепешком посока,
но да напипваш все стени,
за да изпиташ тази болка,
която ти ми причини!

Весела Чапанова 

Подари ми изгрев с мирис на море,
залез многоцветен, моят дъх да спре.
Подари ми шепа пясък от брега,
твоя смях и морски плисък на вълна.

Подари ми нежност, мъжка топлина
и душата си, побрана в мъжката сълза.
Подари ми време от един живот,
който да осмисли дните ни с любов.

Подари ми огърлица, наниз от звезди
и криле на птица. С мене полети!
Подари ми нощ под синята луна
и танцувай с мен. Аз себе си ще подаря.

Вероника Лазарова 

Умира тя - оклеветена,
от поглед зъл, от вятър нов,
несподелена, неродена,
несмела, леко наранена
или неистинска - любов.

И казват, че умира даже
притисната от две халки,
от грижи важни и неважни,
изстива от прането влажно,
от уморените стрелки...

- Да... любовта... Да, да, красива,
докато се ожениш ти.
А после бързо си отива -
зърно от августовска нива.
Остава слама да блести.

Тъй! Говорете, говорете -
узаконете своя страх.
Халки на пръстите ни светят,
но ние все така сме слети,
не се страхуваме от тях.

И аз пера, а ти простираш,
и рано ставам сутринта,
и време все не се намира
за всичко дето ни събира,
но не умира любовта!

Такава жива, че ни тласка
навън от къщи вечерта,
и вплитаме ръце във ласка
и в лудостта си безопасна
със смях събуждаме града.

Такава топла - не старее,
не се изтрива любовта.
В нас проста приказка живее:
"Той всеки ден се влюбвал в нея,
и всяка сутрин в него тя..."

Венета Мандева
 

Животът етерно се изпарява -
(живеем днес на бързи обороти).
Един отива си, а друг остава...
Той, Господът, не спи, а си работи.

След време никой няма да ме помни -
страницата с множеството грешки,
парче от дръжка на разбита стомна,
жертвана в гамбита черна пешка.

Ще дойде ден, когато ще съм нищо –
бледнеещ спомен между Ада или Рая,
формат А4 в житейското бунище...
Две дати – на началото и края...

Вася Константинова 

Една любов - светкавица и гръм
в небето на житейското следлято -
от раз прекъсна кроткия ми сън
и ме изстреля вън, насред полята.
Светкавиците бляскаха над мен
и пътя осветяваха до края.
Вървях сама, но виждах накъде
и продължих напред, макар да знаех,
че друг е жънал цъфналата ръж,
а аз ще ходя боса по стърнища
и бурята гърба ще шиба с дъжд.
Но щом обичаш гръм, това е нищо!
Житейското виенско колело
тогава те изстрелва, не те мачка.
И цвят, и плод тогава са в едно -
обичам, значи съм, не значи чакам.
Ала добре, че бе гръм като... пън
и любовта осъмна безответна!
Представям си какво е влюбен гръм
с гръмовна страст в главата да те светне!!!

Петя Божилова 

Бягай! Спасявай си кожата!
От вятър по-бързо летя...
Във пазви си нося ножовете.
Горко ти щом ти си целта!

Не спирай! Настигам те бързо!
Подлагаш ми крак? Не позна!
Докато си жив, ще те свързват
със мен въздух, огън, вода!

Нима уморил си се вече?
Без бой ли се даваш, кажи?
Бензинът в кръвта ти изтече -
сега сме на четири очи!

Не смееш да вдигнеш клепачи
от страх, че се влюби, нали?
На разума прага прекрачи,
сърцето ти бясно тупти!

Че как ще избягаш от мене -
аз нося в ръцете си жар!
Разстилам го в нощи студени
и правя нечуван пожар!

Никой не ми е избягал
посоча ли в него със пръст!
Избирай - добри благославям,
безумни - разпъвам на кръст!

Васка Мадарова 

Щастлива искам да съм днес, не утре...
Защо ли са ми чудесата в бъдеще?
Животът е по-кратък от минута...
И шепа време за любов и сбъдване...

Рецептата за щастие открих
в усмивка, в жест, в приятелска ръка...
във горско цвете, във безсънен стих,
във юлски бриз, във приказна дъга;

и в чувството, че някой ме обича,
че чакана съм с трепет у дома...
Обичам ли, то значи имам всичко.
Един човешки миг от вечността...

Животът няма втори епизод...
И всяка глътка въздух скъпо струва.
Животът без любов не е живот,
а жалко и безцелно съществуване...

Ваня Статева 

Откога не е имало ден...
Боже Господи,
тая нощ продължава безкрайно.
Всички спят.
Спи жената до мен. Спи синът ми
със своите тайни.
Спят велможите в своите меки легла.
Спят жените очаквайки пролет и лято.
Спи добрият поет
със нелепа вина.
Спят и майките,
дето децата си чакат.
Спи търпеливият,
плах и безумен народ.
И се стряска,
ако някой насън проговори.
И пред всяка врата, дълго чака
търпеливият Бог.
А зад нея, няма кой да отвори.

Петър Апостолов