Бяга Вятърът по тротоара, бяга бързо.
И усмихнат до ушите ми изглежда.
Някакво листче в ръка подхвърля,
а пък Слънцето го гледа изпод вежди.
Кой така го е усмихнал този Вятър?
Нещо пише май на този лист, нали?
Нещо, дето дава му крилатост
и го кара да хвърчи и да хвърчи...
Аз мълча, понеже зная всичко.
Та нали сама написах на листа,
че безкрайно много те обичам.
И приших му вятърни крила...

Радосвета Аврамова 

В огнището изтлява ден,
по залеза догарят часовете,
а тъмната ми стая - храм,
очите ми - кандила, светят.

От сенките на тиха нощ
полита в мислите ми прилеп,
потаен, призрачен и лош -
палачът, на мечти безкрили.

Затворници, от моя сън,
с ръце, протегнати към Бога -
мечти обречени на смърт,
родени, да потънат в гроба.

И съмва тишина и скръб
в зора по небосвод бездомен,
поема в земния ми път
тъгата на възкръснал спомен.

Денят отново е смирен,
безоблачен и пуст - обречен,
а мракът се завръща в мен
озъбен, прегладнял... И вечен.

Владимир Вергинов
 

Вечер е сам.
И понякога мисли за мене.
В безнадеждната нощ
ми изпраща писма -
без надежда.
Аз умирам
и после отново изглеждам
както винаги - пясък,
както никога - себе си.
И дали ме е виждал в съня си
напълно случайно -
как вървя по ръба на очите му
и стигам до края...
Как от пясъци - кули градя
и сама ги събарям...
Как съм слово без глас
и очи - без тяло...

Но щом се събуди - излиза
от тази история -
и всъщност е друг.
И нищо не ми говори.

Виолета Христова 

Вечерник палав с длан от абанос
над челото ми сноп коса размята,
от много пръсти милван, русокос,
любимец на жените и луната.

В ухото ми прошепва: „Ти си гост....“ –
и се разсмива, разшумял листата,
и тръгвам сам по призрачния мост,
прострян между сърцето и звездата.

Пламти си тя в избистрената глъб,
обикната горещо и невинно,
тъй както луничка от женски гръб.

Благословена чаша с пенест ръб,
живот красив като горчиво вино,
размесено със щастие и скръб...

Радко Радков 

Навярно няма да се върнат вече
рибарите с души на романтици
и няма да припяват в тиха вечер,
подобно влюбени в живота птици.
Навярно са отплували далече
орисници, търговци на надежди...
Стоя на кея в дрезгавата вечност
и тишината в себе си подреждам...
И все по–чужди стават бреговете
с пристанища досадно шумни –
оставих там да шетат ветровете,
дано издухат страстите безумни.
И все по–чужди стават бреговете,
жадувани неистово до вчера...
Оставих там да плачат дъждовете,
за многото неслучени химери.
Оставих дъждовете да измият
прашасалите пътища към Рая,
та мъничка пътечка да открия,
когато някога ме стигне краят!

Рада Димова 

По навик птицата на любовта
гнездо не свива под семеен покрив.
Тя предпочита дъжд да я намокри
навън, под кестеновите листа.

А в къщи, по традиции прастари,
сред глъч на дъщери и синове,
един до друг вървят или другари,
или непримирими врагове.

Първан Стефанов 

Когато метличина къпе душите ни
и там, след пръстта се отново родим,
и кривите нишки, довчера заплитани,
обличат шубраците в траурен дим...
Когато разлистени люляци, прихнало
ни сторват в безгрижие цветен венец,
а Господ пред вярата наша утихнал е,
с мирт е помазал един младенец...
Когато ръждата посреща горещници,
а тленното гние в рояци молци,
светините близва тамянът и свещници
изгарят следите от нас – бегълци...
Когато дъждец напои домовете ни
и глътка поемем от новия свят,
възкръснал в дъга от една съборетина,
където мечтите неспирно валят...
Когато се чуем сред псалми-греховници,
заспи светлина и се ражда живот,
разбий секундарника, всички часовници,
ела, и убий! И стани Дон Кихот.

ПЮламена Кръстева 

Пролет си, цъфнала късно –
точно, когато си тръгвам.
Може би сам се разкъсвам.
Няма да чакаме дълго.

Чувам родопския вятър.
Виждам звездите над Рила.
Може би моето лято
търси от тебе закрила.

Утре без теб ще залитам,
срещнал в просторите ангел.
Може би той ще ме пита
колко любов ми остана.

В сън или в приказка дива,
в дълъг живот или в кратък,
може би аз си отивам,
за да се срещнем оттатък.

Пламен Бочев 

Вече съмва се, скитнико, изгревът зрее в зениците.
Ще си тръгваш, нали? Хоризонтът напред те зове,
да достигнеш върха, дето пламенно любят се птиците,
необятното, вечно небе да докоснеш с ръце.

Само мина оттук, кратка спирка през дългото скитане,
като вятър, илюзия, порив край мен прелетя,
а остана след теб, като вик, да мълчи светла истина -
разстояния няма, когато се срещат сърца.

Няма как да я спрем - най-капризната стара измамница,
векове и беди надживяла, да твори красота.
Тя познава и теб, колко пъти е виждала странници,
колко пъти живяла е само в красива мечта...

Е, върви си. Очакват те, трепетно мамят просторите.
Намери жив и здрав дълголетно мечтания кът.
Аз изпращам те с песен и оставям вратата отворена,
ти вземи шепа обич, подарък от мен, за из път.

Вики Горанова 

Отворѝ сърцето си за красотата,
но не само за очите твои сладост,
а за скритата – владееща душата
и изпълваща във миг сърцето с радост.

Отворѝ сърцето си за любовта и
покани я безвъзмездно във живота.
А с любимите си хора не забравяй
миговете да споделяш със охота.

Отворѝ сърцето си за топлината –
дето извор е на обич и на нежност.
Тя убежище е, знай, от самота
и виновникът за сигурна безбрежност.

Отворѝ сърцето си за славна щедрост
и прости на враг, на себе си, на близък.
А усмивката ти нека носи ведрост
и утеха за човек богат и низък.

Отворѝ сърцето си за добротата.
Превърни я ти във лястовица бяла.
Прегърни я. И на хората в сърцата
събуди надежда, укрепена с вяра.

Веси_Еси 

Обезумели нощи вият лунатично
и тътрят се след сенки на греха...
Под черна стряха звуци спиритично
вещаят брод през призмена врата...

Мистично е от белези, пришити
на острието по стърнищата в ума.
Окултни са стенанията, скрити
под плаща неразгърнат от вина...

Пълзящо е преливането в писъци
на празните молитви в пустошта...
Завети, предвещани в древни свитъци,
замлъкват там руинно... без следа.

Изсъхналите пясъци погребват
сакрални тайни... криещи страха
от пирови победи, безприсъдни,
обагрили с кръвта си пепелта...

Във нощите прозират отпечатъци,
раздиращи със крясъци плътта...
На минало, родено от придатъци
във паралелно-нереална тишина...

Веси Димитрова