Налей, налей... пътеката е хладна...
Пътеката – остана без душа!
Поискай ме – по изгрев, и по пладне!
Ще дойда! И с крилата. И пеша.

Поискай ме! До звук ще се разлея.
Китарата – ще плаче вместо мене...
А аз – ще пея. През сълзи ще пея! –
за всички мигове неприютени.

За болката, която в мен мълчеше.
За греховете – с бял конец съшити...
За Птицата, която ни кълнеше –
докбто правеха любов душите ни.

Но ти налей! А аз ще ти попея...
(китарата ще плаче вместо мене)
И после – дълго любовта ще зрее –
напук на всички мостове срутйни!

Налей! Налей! Душата ми е жадна.
Налей, за Бога! И не се страхувай.
Голямата любов – деца не ражда!
Но, с нея никога не се сбогувай.

Налей, налей! И огъня подклаждай!
Докрай да ни овъ́гли! Да не спира!
Голямата любов... деца не ражда.
Ала, без нея... се умира.

Със поглед само огъня подклаждай!
До дъх да изгоря. А ти наливай!
Голямата любов – деца не ражда.
Но, само в нея... истински сме живи.

Гълъбина Митева 

Не поглеждай ме с тия очи,
в никой сън досега несъзирани!
В тях безмерната нежност личи,
в толкоз други очи ненамирана!

Не докосвай ме с тия ръце,
в никой сън досега непомилвани!...
Те запалиха в мойто сърце
чудни тръпки, до днес незапалвани!

Не приказвай ми с тия уста,
в никой сън досега нецелувани!
Няма думи тъй сладки в света
като твоите, нийде нечувани!

Че пронизва ме погледът твой,
че усмивката весела носи ми
дълги нощи без сън, без покой,
че изгарят от всяко докосване

и не смея, не смея от смут
да повторя словата изричани
в толкоз нощи със шепот нечут,
колко много от мен си обичана!

Григор Ленков 

Разсъбличам се. По спомени оставам.
И по щрихи отрезвяваща тъга.
Всяка брънка себеслучване показвам...
От веригата на своята съдба.

Ти навярно си подготвен. За анализ.
Гледаш прямо и сериозно. Но мълчиш.
Търпеливо ще следиш. И ще поставяш
Важни думи... като надпис на афиш.

Препрочете ли ме? Бях ли интересна?
Подчерта ли най-значимото във мен?
Тромав надпис "Относителна и грешна"
ще препъва бързоходния ми ден.

Натежавам. Не от надписи. От болка.
С думи няма как до мен да приближиш.
Колко много празно слово, Боже, колко...
В нас безсрични разстояния реди.

Ти не чу ли? Със мълчания съм пълна.
Ще прелее голотата им. Отвъд...
Прочети я! Само с дъх ще те прегърна.
Той е моето говорене. И път...

Ружа Матеева 

Що любов като прах попилях,
младостта е река ненаситна.
Тичах, спъвах се, виках и пях
бяла скитница посред звездите.

Колко груби и нежни ръце
ме разплискваха тихо из здрача -
в смътни мигове - без брегове,
а водите там сякаш плачеха.

И ме носеха тези ръце,
и тактуваха нощно стакато,
те ме търсеха, аз - без лице
се отдавах на някой Бокачо.

И се върнах пак там на брега,
край реката близко-далечна.
Вече нямаше бяла върба,
а денят имитираше вечност.

Тъмна сянка подаде ръка,
но не знаех как да премина.
Във реката потъна звезда,
а душата остана без име...

Росица Кунева 

Дай ми малко от своята нежност,
малко от мойта любов приеми,
после със трепет в безкрайната вечност,
ярко ще грейнат две нови звезди!

Тъй слели лъчи в мълчалива прегръдка,
в простора ще литнем, ще сеем Любов,
дори да изчезнем, нашите стъпки
за нас ще разказват на изгрева нов...

Георги Игнатов 

Не умрях, нямам сила за слабост,
а и беше любов, щом ме прати във ада,
коленичех и стъпквах, но накрая останах
и спечелих се, себе си. И си станах награда.

Беше дяволски трудно, затова ми хареса,
да живея до смърт, до живот да умирам,
да зачевам от себе си най-жестоките песни,
да си бъда Орфей, да си бъда и лирата.

И сега съм си аз, и съм гола и грапава,
(да съм някоя друга е зловещо безлично),
но защото посмях... ще пожъна намразване.
И това е любов. Дързостта да съм истинска.

Ренета Бакалова