Бесней сърце! Излей на воля
отчаяните чувства в теб.
Крещи и блъскай до умора,
нормално е - не си от лед.

След всяко "Сбогом" остаряваш,
тъгата в клапите струи.
Но пак не спираш, продължаваш.
Сърце си - блъскаш лудо ти.

Какво извади те от релси?
Една измислена любов...
Сега без дъх пулсираш, зверски.
Препускаш шеметно, в галоп.

Какво показва апаратът?
Та ти си вече шампион!
Поспри се - Няма я, избяга.
Защо е този маратон?

Крещи, бесней, но имай мяра
и силите си запази.
От много "Сбогом" остаряло,
неопитно си още ти.

За малко разума послушай -
признатият кардиолог.
Отново ще се влюбиш лудо -
това е признак на живот.

Камен Илиев 

Аз така се разделям, Любов.
Аз... така се разделям.
Ти, прости, че не беше готов.
/Извънредна неделя./

Изживях я недели напред
- като вълк, но и куче.
Ти бива да дишаш поет –
кислород не се учи.

Аз не съм медицинска сестра,
/а опитвах да бъда./
Само дишай – за мен е вина,
но за теб ще е мъдрост!

Само дишай –за мен е провал,
но провалът ме храни.
И каквото /безспорно / си дал,
ще те пази от рани.

И след руси до гроб имена,
ще попаднеш на име.

Чак след мене ще бъдеш мъжа,
който исках да имам.

Камелия Кондова 

Денят ми се е вкопчил съкрушен,
на залеза в оранжевата грива.
С омайващата цветност на Гоген
по мене ярки багри се разливат.

Потънала в палитрата – мълча,
а мислите ми хукват надалече,
заключила тъгата и плача,
изгарям от усещане за вечност.

Онази, към която все летях,
но търсех тебe, обич морско синя
и чувствата си исках със замах
да претворя във приказна картина.

Без четка ще рисувам – на инат!
Ръцете ми по теб ще криволичат,
а пръстите ми цветни ще блестят.
Ще те рисувам и ще те обичам!

кadife 

В крайпътни ханове не паля свещи,
но често там изплаквам си душата:
доброто и случайните си грешки...
Че тежко е да носиш сам вината.

И в полумрака на блуждаещ огън
събличам всички минали заблуди.
Не се научих да живея кротко,
но май се уморих да бъда луда.

Чертая разстоянията в крачки,
препуснали след тъжни обещания.
По изгрев хуквам и догонвам здрача,
без да дарявам мрака си с ридание.

И само в подранили, будни изгреви
сълзите ми посрещат синевата.
Но щом денят лъчите си разлисти
отхвърлям като спомен тишината.

И търся знак, че някому съм нужна.
Че обичта ми обич ще намери.
А случи ли се... Пак ще бъда южна
и ще забравя болки и невери.

Във полумрака на крайпътни ханове
олтар намира тихичко душата.
За манастири още ми е рано...
Че от любов съм грешница и свята.

Йорданка Господинова