Още бавно към тебе вървя,
неповярвала в сенки дебели.
Още мисля, че има съдба,
две пътеки в потока си вплела.
Още виждам във дивото храм,
в който двама прекрачихме с тебе,
и страните ми пламнали в свян,
топли устни посрещнали с нежност.
Непоникнала буйна трева
твойте стъпки към мене прикрива.
Един влак със безброй колела,
от целувките спомен изтрива.
Допир жив на протегната длан,
разпилява деня ти предречен.
Неповярван и много желан
е мигът, всепоглъщащ и вечен.
Колко трябва да се променим -
само дъх и потъваш в безкрая.
Всеки връх е за теб покорим,
но за мен си безкрайно потаен.
Още нямам със тебе съдба,
нито спомен, а малко надежда,
че притихнала в твойта ръка,
само Бог във душите се вглежда...

Катя Кремзер 

Водата измива кръвта. И юнашката риза
белее на слънце, бесилото вятърът мята...
Но помни водата, че Господ при хората слиза
единствено само когато променят съдбата.
Марица разплисква кръвта. Септемврийските нощи
възкръсват, а Господ се кръсти и мъртвите стават.
Водата е жива. И живи са раните още!
Потоп е водата... Но само така изцелява.

Светлана Йонкова 

Дъждът разходи мокрите си мисли
по пустите алеи и се спря.
Април го изненада с куп усмивки
разпукали цветчета във пръстта.
Една калинка важно дефилира
в чашката на розово лале.
Син бръмбар кавалерски ѝ партнира
и нежно я прегръща със криле.
Небето се разсънва мързеливо,
но не захвърля топлия юрган.
Преструва се пред хората на сиво,
а всъщност търпеливо, с детски плам,
очаква полъха на веселия вятър,
да донесе познатия сигнал,
а после бързичко навлича синевата
и дава старт на пролетния бал!

Катерина Кайтазова 

Където свършва залезът, започва пътят ми.
Душата - неуспяла балерина,
чифт палци за последен опит скътала,
ги търси в нафталиненото минало.
За да започнеш нещо, трябва да е или много рано,
или отчайващо необратимо късно,
когато се изчерпват всички планове
и дъното на вечността внезапно лъсва.
Тогава даваш всичко или повече.
Танцуваш тъй, че публиката да крещи за още...

На сутринта поглеждаш - стаята разровена,
а ти отново си била Одета снощи.

Светла Гунчева 

Морето захапва брега на земята
и бавно с вълните скалите руши.
Далеч пред очите водата разлята
люлее във люлка човешки очи.
А корабът спрял пак на кея ни чака -
от него отново да тръгнем на път.
Да пие до болка очите ни мрака,
над дългите мачти звезди да блестят.
Морето, с несметни богатства познато,
с романтика нова, и мене зове
да търся аз радост, дори и когато
пътувам във бури с най-зли ветрове!
Морето за мене прилича на бездна,
богато със тайни, сравними със рай...
Сред него пътувам, работя и чезна
и с кораб се връщам във родния край!

Сава Пеев