Животът ни е дар от Бога,
от раждането до смъртта,
и все живеем във тревога,
че ще намразим любовта...
За обич истинска се борим,
и все се мъчим за добро.
За съвест често се говори,
а злото е с наднормено тегло.
Изваяхме си свят тревожен,
пари да трупаме безброй.
Но стана той, нахално сложен,
че прави ни на прах...Без бой.
Какво е бъдното, не знаем.
Дали спокойно нощем спим?..
И ако продължаваме да траем,
не ще се скоро май спасим...
Не трябва само да се молим:
Прости ми, Господи!... Прости!...
Хвърли си ножа! Няма да се колим!...
Ела при мен!... И прегърни ме ти...

Красимир Димитров 

Като огънче вяра,
като зрънце от ръж,
като златна пендара,
като плам вездесъщ,

надълбоко в душата
пазя нежен рефрен,
породен от искрата
между тебе и мен.

В този свят бездуховен,
прозаик и циник,
озлобен и греховен,
и за обич длъжник –

бяла, нежна магия
е свещен благослов.
Затова не я крия,
моя светла любов!

Тя е огън и вяра,
и спасителен дъжд,
светлина пред олтара,
ад и рай наведнъж.

Надълбоко пази я –
тя е ключ в песента,
талисман и стихия,
на живота солта!

Таня Благова 

Когато всичко вече е изречено
и всеки жест познат е ог години,
тогава нищо няма да попречи
на любовта от вас да си замине.

Избухнат ли жестоки пледоарии,
съжителството е съдба нелека.
Приличате на риби във аквариум,
водата в който бавно е изтекла.

Мълчание след туй - тревожно, дълго
и в него нещо траурно звучи.
И вие се поглеждате на дъното
с безчувствени - по рибешки - очи.

Таньо Клисуров 

Така ми писна, дяволът го взел,
да бъда все за някого безплатен
удобен, винаги готов мотел,
във който да си настани душата

И кой ли не – скучаещ и пиян,
разлюбен, неразбран или самотен
почукваше в мотела, а оттам
не връщах никого... (Нали съм смотана!)

Във стаите му не едно сърце
гасеше фасове – печални притчи,
избърсваше си мръсните ръце
а аз търпях. От жалост. От приличие.

Додето от събрания боклук
горчива се разнесе миризмата.
"Пфу, колко мръсно е и грозно тук! –
Намръщи вежди всеки наемател. –

Какво е туй посрещане от теб?
Това не съм очаквал. Хайде, сбогом!“
И днес сама във мръсния вертеп
се мъча да почистя, но не мога.

Приятелчета, имам новина –
мотелът е заключен доживотно.
Ключа ще метна в близката река,
(да не отключа пак – нали съм смотана).

Стоянка Фъркова 

В тая звездоока вечер
без причина домъчня ми...
Може би, че съм обречен
в пустошта на Океана?...

От любов ли е?... Не зная...
Но души, не дава мира
и от тука до Безкрая
то утеха не намира...

Ако можех, бих заплакал,
но къде в душата влага!...
Чувствам как гъстее мрака
и гърдите ми пристяга...

Дали те обичам още?..
Сам не зная, а и колко,
но когато дойде нощ и
ме присвие тая болка:

малко трябва да те има
иначе ще полудея...
... Моля те недей проклина
мен и щурата идея

завъртяла ми главата,
хвърлила ме в Океана
и побратимила с Вятъра
във стихийната нирвана!..

... Но - о... ако сега самичка
под звездите си самотна
избери една от всички
и си пожелай: В Живота,

в някаква пресечна точка
да се срещнем с умиление
за да тръгнем без отсрочка
в чудното му продължение!...

Коста Качев