Днес ръцете ми плахо целуват клавишите.
(не си тръгвай, дори ще попея)
И съвсем нелогична и толкова глупава,
аз навъпреки... пак те живея.
Започни... да мълчиш! И послушай гласа ми,
ще присъствам сега в самотата ти.
Отмъщавам със думи. Дори ще крещя.
(потърпи още малко, приятелю)
След това ще затръшна до писък вратата
в лицето ти, за да не виждаш,
че ще бъдеш отсъствие в мен и душата,
в която последен умираш...
Ако можех да върна сълзите на времето
и да бъда пак малко момиче.
Бих си сляла очите със друг, не със твоите.
Бих се влюбила в някой... различен!

Кремена Стоева 

Не ме е страх от болката, най-малко от смъртта,
тъй плашеща животите безлични.
Обвита във мистерия, пробождаща плътта,
изсмукваща копнежите предишни.

Не ме е страх от празното, във него аз кънтя,
камбана съм във храма на душата.
Изпяла най-кървящите и пламенни слова,
събрала се във болка осъзната.

Не ме е страх от тъмното, та аз съм светлина,
свещица восъчна, иконостасна.
Изплакала сълзите си, на кладата горя,
приела свойта карма прокълната.

Не ме е страх от стръмното, животът е скала,
заострените зъбери прескачам.
Крилете си залепям, над бездната летя,
завихрям бури с въздуха сумрачен.

Не ме е страх от Нищото, но плаши ориста
в безверие сърцето ми да бие.
Аз моля се на Бога, дарил ме с Любовта,
в смирена топлина да го обвие.

Таня Мезева 

Аз просто закъснях за пролетта.
Откъснах цвят от клоните уханни.
Завърнах се през болка в есента,
но може би пак няма да остана.

Пропусках да се срещна с всеки лъч,
прорязал като болка планината.
От слънцето и дебнещия дъжд
се криех, непребродила реката.

Сега съм пред поредната дъга,
която като в пръстен ме прегръща.
И само безсезонната тъга
при корените тихи ме завръща.

Красимира Кацарска 

Сами се раждаме и пак сами умираме,
така устроен е животът ни... съдба!
Любов и мъка, гняв преекспонираме,
терзаем с чувства бедната душа...

Кой взел и дал, кому какво направили
от малката мушичка правим слон...
Кой влюбен бил, друг пък изоставили,
плетем интриги с мрежи милион...

Една дребнавост склещила сърцата ни
и въздух няма... как да се спася...
Не съм подвластна аз на правилата ви
и искам да се боря с... глупостта.

Не съм щастлива с толкоз лицемерие,
боли ме и не дава ми покой...
Не бих могла със овче лековерие,
да съм една от този глупав строй.

Различна съм! Сама сред стадото
и горко страда бедна ми душа...
Добрата самота ми е одеялото,
а за възглавка свила съм нощта!

Така живея в мир-война със себе си,
а диагнозата ми просто е човек...
Непримиримост скрила във елека си,
дошла навярно във погрешен век!

Таня Илиева