В дъжда на закъснялата ми пролет
върви един художник непознат
и ме пронизва зоркият му поглед,
душата ми жигосал с огнен знак.
И някой ден във зимната картина,
небрежно окачена в нечий дом,
следи от живи въглени ще има
и нежен полъх на сподавен стон.

Христина Радомирова 

Фаустовски дух живее в мен.
Мира нямам през деня, в нощта.
Знаеш: Дон Кихот и Мефистофел –
всеки иска дял от съвестта.

Няма никой пътя да посочи –
в рая или в ада да вървя...
Във упорство съвест ли да точа?
На кого дуел да обявя?...

Пътя си налучкам ли за рая
Мефистофел връща ме назад.
А в обратната посока зная –
верният ми рицар е пазач.

Тъй живея... Никой не ме пита
жаждата си как ще утоля.
Сладка земна сласт и съвест чиста
в една стомна как да побера?...

Фикри Шукриев 

Сънувах стих. Стихът бе тъй прекрасен,
във него чувах плясък на вълни,
луната грееше над пътя ясен,
живеех в най-безгрижните си дни...
Не исках, не пресмятах, не умувах,
не търсех нещо малко по-добро.
Не се измъчвах и не се преструвах
на вярващ във Адам и във ребро.
Живях така, насън, известно време,
от щастие несвойствено пленен,
и както става с чувствата големи,
избягаха на сутринта от мен
и дните ми щастливи, и вълните,
и върнах се в житейския вертеп.
Луната бе зад облаците скрита,
а пътят - раздвоен.
Сънувах теб.

Томи Тодоров  

Редя жетони. Маса и сукно.
Къде ме хвърли раят на Земята.
Със дявола сме равни - по едно.
Под маската си крия занаята.

През дим проникват нечии очи -
следят да няма някаква уловка.
Късмета почва леко да горчи
и няма по небето маркировка.

Играя. Сложил съм душа. Ва банк.
До ада има само малка крачка.
Редя жетони сякаш съм пиян
и сякаш на живота съм играчка.

Тодор Тодоров 

Изпълни църквата камбанен звън,
прекръстихме се със „Христос воскресе”,
отново поздравихме се отвън,
в дома си всеки свещ отнесе.

Разпятието в църквата виси,
Христос от него скръбно наблюдава.
Духа човешки той да възкреси
от двайсет века се надява.

На празниците правим показно
и пак подкарваме я, както знаем.
Сега се моля само за едно:
Да не настъпи време да се каем!

Валерия Тодорова 

Някой ден ще докосвам звезди
и ще бъда пак слънчево-цяла...
Няма вече да има преди –
само обич, макар закъсняла...
Някой ден ще танцувам в дъжда,
някой ден пак ще бъда щастлива,
ще намеря във теб любовта,
ще се будя желана, красива...
Някой ден... Някой ден може би
ще премина и аз през дъгата.
Ще се сбъднат и мойте мечти...
Някой ден пак във мен ще е лято...

Таня Симеонова
 

      Монолог на разпнатия отляво разбойник

Аз няма да възкръсна непогребан,
макар че ме разпнаха до Христос.
Пребиха ни от бой. И мен. И него.
Той бе... Иисус. А аз – разбойник прост.

От раните и мене ме болеше,
но аз крещях, докато той мълча.
Трънлив венец очите му бодеше,
а аз се гърчех в невъздържан плач.

В смъртта все пак излизахме наравно.
И той, и аз – разпънати на кръст.
Но той... възкръсва. Аз, напротив – бавно
ще се превръщам в плодородна пръст.

А мъките ни май еднакви бяха.
Но той изкупвал чужди грехове.
Добре тогава. За какво умрях аз.
Нали и мен е щял да отърве.

И аз се мъчих също като него,
макар да съм убиец и крадец.
Щом болката божествен е критерий,
дали ще ме почитат за светец?

Сега разбирам, че е късно вече.
Дори да осъзнавам своя грях,
ще бъда пак разбойникът извечен,
разпнат отляво – до сами Христа....
   
     Монолог на разпнатия отдясно разбойник

И мене ме боля. И него също.
Не го познавам, но го припознах.
Той бе... Агнецът. Аз - с чевръсти пръсти.
Така изкарвах хляба си. Крадях.

Случайно ли съдбата ни пресрещна
на тоя хълм, без жал да ни разпнат.
Той беше примирен. А аз бях – грешник.
Защо в смъртта той стана мой събрат?

Уж стисках зъби, но напразно. Стенех.
Пироните се впиваха в плътта.
И аз не знам защо все гледах в Него.
Привличаше ме може би кръвта.

Тя беше като моята – червена.
А чувал бях, че той бил Божи син.
Със сигурност бе по-добър от мене,
но всички го оплюха. До един.

А той дори не можеше да плаче.
Приемаше смъртта си, като дар.
Прощаваше на своите палачи.
Той беше всичко. Само не и... цар.

Изглежда аз съм част от антуража.
Свидетел на една свещена смърт.
Катщл съм, да, но честно ще ви кажа –
за него нека дваж да ме разпнат.

Но кой ме пита. Вече нигде никой
не ще ме почете като покойник.
И ще ме поменават по Великден,
отдясно на Христос. Като разбойник.

      Монолог на Иисус Христос

О, Господи! Това ли беше всичко...
Страхът е болка. Болката е страх.
Когато всички рани си приличат,
не всяка рана означава грях.

Аз... няма да говоря. Аз ще мисля.
Устата ми – пустиня. Нямам глас.
И тяло нямам. Вече съм отписан
от земните регистри. И от вас.

И който още може, нека слуша.
Обичам ви! Макар от вас презрян.
Но не за да ви гледам малодушни
на кръста днес съм здраво прикован.

Дано да съм ви вдъхнал малко вяра,
че Бог е вътре във душите ви.
Че те са жадни. Че им трябва мяра.
И че животът всъщност е един.

За другия, при мене, на небето
ще ви ценят по земните дела.
И всеки, който е живял на светло,
ще се спаси от вечната тъма.

Обичам ви! Роден съм сред човеци
и по човешки между вас живях.
Поемам греховете ви. Агнец съм.
И чрез смъртта си вас ще ви спася.

Но пак ви казвам, може да се върна.
Помнете, че ще дойда някой ден.
Повярвалите – Бог ще ги прегърне.
Безверните ще се смирят пред мен.

Живейте в мир. Когато всички вие
превърнете духа си в твърдина,
тогава всеки ще се преоткрие...
И светлина... Ще бъде светлина!

Александър Калчев