Най-прекрасните мечти са толкова далечни
и навярно се намират в долната земя.
Пътят ми към тях е труден и изпълнен с пречки,
ала аз съм упорита, ще го извървя.

Ала аз съм силна и железните подметки
вече съм пробила и изтъркала в прахта.
На съдбата с мен щ излизат криви сметките,
на финала ще прегърна своята мечта.

Донка Чолакова 

Докато дишам, няма да престана
с главата си стените да разбивам.
Ще ме оплюват. Ще съм неразбрана.
С бунтарството си само ще съм жива...
И няма в чужди рамки аз да вляза.
Не искам да съм ничие подобие.
Със прямота и искреност белязана,
приемат ме или отхвърлят хората...
Натрапници в живота си не пускам.
За грубостта душата си затварям.
На похабени и на бедни чувства
сърцето ми с любов не отговаря.
И ще остана влюбена в живота,
в пътеката - и звездна, и трънлива...
Отпила съм и сладост, и отрова...
Но жива съм. Аз истински съм жива...

Ваня Статева 

Да поседнем, любов, като в старото време,
преди всеки от нас своя път да поеме.
Да премине пред нас като филмче архивно
наниз смешни мечти, чак до сълзи наивни.

Ще се видим със теб във нелепа гротеска.
(А финалът горчи, а финалът е днеска!)
Да поседнем, любов, като в старото време.
Укротената страст пред вратата ни дреме...

Тъй – очи във очи – нека миг поседиме.
Може някой от нас да прошепне „Прости ми!“
Може някой от нас пръв ръка да протегне.
Ах,каква тишина в този миг ще натегне!

И взривени от вик, ще се сливаме бавно...
(Както беше преди, както беше отдавна.)

Да поседнем, любов. Заблудено от мрака
цигуларче щурче пред вратата ни чака...

Ваньо Вълчев 

Вдигни очи! Пред трудностите не унивай!
Срещни ги с гордо вдигната глава!
Такава си е Любовта. Тя идва в миг и си отива,
но вярвай – ще се върне тя!

Животът пълен е със срещи и раздели.
Изпълнен е със радост и тъга.
Със тях ний ставаме по-зрели
и с поглед нов за Любовта.

За нея ти вратата не заключвай,
дори сега сърцето да боли.
Ще дойде ден отново да се случи
да гледаш пак със влюбени очи.

Защото, Любовта си е такава.
Отива си, но идва пак при нас
отново огън парещ да раздава,
без дъх да ни оставя и без глас.

Защото, Любовта си е такава...

Валя Петрушева 

Взаимност. Тази дума между нас
ни свързва във едно голямо Цяло.
Говоря чрез вълшебния ти глас.
Усещаш мен чрез мъжкото ми тяло.

Любовни половини. Ин и Ян.
Останалото просто съществува.
Достатъчно е само да го знам,
докато устните ми теб целуват.

Отдадени взаимно, Любовта
е тази, дето в Цяло ни превръща...
Не бих разбирал нищо от света,
престанеш ли с любов да ме прегръщаш...

Добромир Банев
 

Любовта си дойде - неумита,
уморена и цялата в пот.
"Бира има ли?" - вяло попита
и напсува късмета-живот.
Любовта си дойде. И се тръшна
на дивана във тесния хол.
И смълча се гълчавата къща...
Кой признава, че Кралят е гол?
Любовта си дойде: опозната,
от години привична,без Храм.
Със опадала звездна позлата
и с пропукана броня тук-там.
Любовта си дойде... Като рана
подлютена с нечисти ръце.
От горчиви отвари пияна
и с опасен в сърцето молец.
Любовта си дойде изтерзана,
озлобена, решена да мре!
... Взе си топла (в душата ми) вана
и (да вярвам ли) май се съвзе...

Дияна Цветкова 

Аз не искам такава любов -
ден до пладне, от време на време,
ти - напрегнат от чуждия зов,
аз - все по-наранена от тебе.

Аз не искам такава любов,
да я мъчим с отчаяни чувства.
Виж, че ялов е нейният лов,
вече гледа ни празно и пусто.

Аз не искам такава любов,
нека просто със тебе я пуснем -
да си тръгне от нас с благослов,
да направим добро не е късно.

valia1771 

Неканен спомен на вратата чука
и иска празнотата да взриви.
И как така решил е точно тука
да прави нагло своите бели?

Вратата трябва силно да залостя,
да се преструвам, че ме няма там.
Днес нямам настроение за гости.
В момента искам просто да съм сам.

А беше време - мисълта летеше.
И аз летях на нейните крила.
Днес всеки порив ми се вижда смешен.
Днес искам само тихо да заспя.

Icy 

Аз вече нямам време да греша –
горях в изпепеляващи любови.
И – стиснал сетна шепичка душа,
в несвяст да пия техните отрови.

В магия от цветя и светлини
пак да поливам светлата невяра,
че любовта е с трайност седем дни,
а сетне вкисва – кисела извара.

Да вярвам пак на птичи небеса.
Да свалям рой звездички от простора.
А, всъщност, чудесата ми да са
досаден стих за уморени хора.

Светът ми да се срине в съсипни,
пожарище на прага ми да лумне –
„Жени и вино! Вино и жени!” –
да е девиз за шепа малоумни.

На камъка на моя светъл гроб
с длето каменоделецът да пише:
– Живях свободен. Цял живот бях роб
на любовта, що Бог ни даде свише.

По-тих от птица в есенния свод,
или – маймунка, паднала от клона,
отивам си – от своя тъп живот,
във който любовта ми бе Икона.

Валери Станков 

Сърцето ми е шепа пепел.
Душата ми е крясъкът на глух.
С клавиши на пиано те преследвам -
превърнал съм лицето ти във звук.

И стискам за реверите небето,
разтърсвам го и падат като прах
звезди сред необятна безнадеждност,
с едничката надежда да си в тях.

Пропадам в слънчогледови полета
и само аз към слънцето не гледам,
защото ти си точно там, където
се движат наобратно световете.

Защото ти си бряг, а после си морето.
Когато стъпвам в пясъка, си водна.
Когато плувам, бягаш надалече -
Такава си - родена си свободна.

А аз заспивам все по-несвободен!
Уплашен, че последната ми роза
с бодлите си от кръв ще ме запомни.
Не дойдеш ли - и тя ще ме намрази.

„Обичам те”- пред себе си го казвам.
Изчаквам. Минутите безкрайно дълги са.
Издадох страшна тайна...
Ти чу ли я? Отвърна ли ми?

Дилян Димитров 

Горчи разпукнатият нар на залеза -
от днес ще ме делиш наполовина …
Избирай ме - за делници и празници -
за бесни пролети и брачни зими

да ме посрещаш и да те напускам -
избирай ме, особено отсъстваща...
От горната земя коси разпускам
към мрака на отвъдната ти същност.

Защо ти е жена във ада? Адът е
жена, която, мразейки, обича,
разполовена стъпка на кентавър,
която сънищата ти пресича.

Избирай ме - за дребни дневнотемия
или за нощни пирове с безсмъртните.
Божествено безчувствена към времето
пространствата пребродих - да се върна

и все съм междусветица - бездомница,
и все гостувам, и все-неошетано...
Тече животът ми през крива стомна
към жадните ръце на синовете ти.

Понеже си ме похитил, си в правото
да искаш да съм твоя или ничия...
Аз прекосих реката на забравата
и нямам спомен да си ме обичал...

Диана Николчева 

Когато остарея, ще нося дрехи в пурпурно.
И шапка във червено, която не отива.
Парите си ще харча за бренди, за дрънкулки.
За маслото и хляба, ще казвам: “Не достигат”.

Почувствам ли умора, ще сядам на тротоара,
Нарочно ще задействам аларми в магазина,
Ще удрям със бастуна по хорските огради
И ще крада цветята от хорските градини.

По чехли вън ще тичам, когато дъжд се лее,
Ще плюя по паважа, ще правя поразии,
И моята сериозност така ще компенсирам –
О, цялата сериозност на младите години!

Ще мога да обличам фланелки най-скандални,
Ще лапам с килограми колбаси и туршии,
Колекция ще правя на бирени капачки,
от моливи, писалки, от всяка дреболия.

Но днес ни се налага да сме с изрядни дрехи,
Да каним важни гости и да следим печата,
Да плащаме прилежно и данъци, и такси,
И пример най-достоен да бъдем за децата.

Но... може би ще трябва от днес да затренирам?
Познатите ми инак съвсем ще онемеят.
И смаяни ще бъдат, внезапно щом започна
Да нося дрехи в пурпурно, когато остарея.

Джени Джозеф