Светът не може да ни види сметката,
защото сме безумни като Космос.
Светът ни е длъжник, заради жестове,
с които сме го извисили чак до Господ.

И нищо, че сме временни и грешни -
Животът ни е музика за Посветени.
Покрай заблуди може да сме смешни,
обаче ще останем. Вместо гении.

Ели Видева 

Блестеше като феите на вятъра,
приели облик огнен на звезди...
А смешно се преплитаха краката ми
при спомена за твоите очи!

Монети пуснах - първата с желание,
а втората с молитва за любов...
Тъй пагубно бе твойто обаяние
и всеки спомен - тъжен и суров!

Допитах се до лебедите спорещи,
а те ми се присмяха на фалцет...
Нима си виждал лебеди говорещи?
Нима те заблудих, че съм от лед?

А вятърът навяваше желание,
небето предугаждаше безкрай...
Тресеше се водата в колебание...
И въздухът нашепваше за май!

Елеонора Граматикова 

Бягах срещу вятъра да може
да ме целува, колкото си иска.
Това бе някога, но, мили Боже,
милувката му аз усещах близка.

И в дъжд излизах на разходка,
облечен... с риза разкопчана.
То бе като пътуване във лодка
сред бурните води на океана.

Не бе едно и също, но за мене
светът бе просто мислова проекция.
Аз можех битието да променям,
да го мечтая с мъничко корекция.

А днес то някак тежко ме притиска
и мачка с непонятната си същност.
А, Боже мой, как много ми се иска
дъждът и вятърът... и всичко да е същото.

Румен Ченков 

Да изгряват звезди и денят да набъбва из мрака.
В тишината на ясна зора да гори шипков цвят.
Да ликува ­ блажена ­ душата... Здравей, Божи свят!
Аз дойдох от нощта и очите ми слънце изплакна.

И когато поех първа глътка живот и заплаках,
тънконоги сърни ме окъпаха в бистра роса.
И потръпнах, дочула на природата майка гласа,
и без думи разбрах в бъднините какво ме очаква.

Да жужат светлинки и пчели. И треви да се веят.
Да звъни от славееви трели просторът лъчист.
Да сияе безмълвно и строго небесната вис
и огромни орли да се гмуркат стремително в нея.

Да прохождам сред диви цветя, аромати и билки.
Със щурчета да пея. С врабци на възбог да летя.
Да усещам как корени страстно пронизват пръстта,
как се вият в стебла и превземат небето със сила.

Да се кипрят ели с неразпъпили, млади шишарки.
Да се носят из въздуха тичинки, листи, пера.
Да се ежи от нега вековната тъмна гора,
да разказва, разнежена, притчи и приказки стари.

Да се спускат от горния свят божества и богини,
да се любят с деца на земята, да страдат по тях.
Към утроба невинна да пъпли безмилостен грях,
да узрява в живот, който утре във смърт ще премине.

Да се влюбя в безкрайния ден, в разноликата вечност.
И да пия амброзия с устни, пияни от страст.
Да потъвам, потъвам в горчивия, сладък екстаз.
Да прозирам, че всеки човешки копнеж е обречен.

Аз съм пътник през свят илюзорен, през свят непредвиден.
И след жежкото пладне навлизам в самите неща.
Колко просто и ясно разкрива се в мен същността ­
мога даже с ръка да я пипна, с очи да я видя.

Тя пулсира във формите, в Нищото, блъска, клокочи.
Тя е всичко, което съм аз и което не съм.
В светлината ѝ всеки живот се рои като сън,
като звън ромоли на далечно, пенливо поточе.

Да се стеле невидимо здрачът. Да чаткат с копита
уморените бели коне и да цвилят без дъх.
Да полягат с красива смиреност на топлия мъх
и в добрите им, мъртви очи да изгряват звездите.

А на другия край на света да възкръсват отново
като буйни жребци на зачеващ в пространствата ден.
Само аз да усещам как сенки минават през мен,
как наливат в кръвта ми, наливат в плътта ми олово.

И не искам да зная какво ме очаква нататък.
След светулка, внезапно пронизала мрака, вървя.
Ах, това ли е моята приказна, стара гора!
Нищо, нищо не виждам. Върлува навред тъмнината.

Из душата ми плъпват нагоре чудовища страшни.
И ме дебнат отвсякъде алчни, свирепи очи.
И природата майка, сред мрака стаена, мълчи.
И от бездната черни коне се приготвят за паша.

Да вървя след светулката жълта без цел и надежда.
Да се схлупи отгоре ми ясното, черно небе.
Да забравя безкрайния сън, който бе и не бе.
Да поема по Млечния път, без назад да поглеждам.

Елена Алекова 

Питаш се и се терзаеш,
що ли става с моя плам.
Не, не искам да ридаеш -
аз съм тук, но съм и там,

гдето тихите въздишки
те обвиват в самота,
мойта обич тайно нищи
сенките им във нощта.

И държа те за ръцете
още, както в онзи ден,
в който ти поднесе цвете
на момичето във мен.

Всеки знае - нося камък,
нямам във гърдите си сърце,
ала блика в него пламък,
щом почувствам твоите ръце.

Росица Петрова 

Има нещо страшно и човешко
в моето обичане сега.
А защо на тебе ти е тежко
и защо трвожиш се така.

Че душата ми по теб се пръсва.
Че за теб се боря цял живот...
Ако зърното не се разкъсва,
няма никога да върже плод.

Евтим Евтимов 

Една бяла усмихната стая,
компютър, емоция, стих,
и сякаш се ражда от нищото,
а всъщност чрез Бога открих

сред думите, точните думи,
сред чувството, най – благодат,
сред любовта помежду ни,
че ти си чрез мене богат.

И всичко приема екрана,
открита съм в него сама.
Една стая, отворена рано
към душата ми, към любовта.

Влез веднага, стига да искаш,
няма ревност тук, аз съм със теб,
виж как стихове кротко си пиша
като полет, като привет.

Росица Копукова  

Спри се, миг, не закривай луната,
нека грее красиво над мен –
да лекува омайно душата,
да е слънцето, няма ли ден...

В тъмнината безгрижно я гледам
как зад облаци сто е една...
С нея болките свои споделям
като с майка – безкрайно добра.

Тя прощава без гняв греховете,
все ме гледа със нежни очи
и воюва дори с боговете,
за да грее с гальовни лъчи.

Като мен през нощта не заспива –
уж лети, а си няма криле...
От небето изпраща ми сила,
сякаш станал съм нейно дете...

Спри се, миг, не прикривай луната,
остави я да свети така
и по сребърен път в небесата,
продължи да пътува сама.

Росен Гъдев 

Никой не ме е питал
искал ли съм да се раждам.
Никой не ме е питал
искал ли съм да живея
точно тук, сега, във този век...
И не ме е питал никой
искал ли съм да съм този,
който всъщност съм.
Живота си не аз избрах -
той мен избра.
А когато му омръзна някой ден,
ще си отиде,
без да ме попита
искам ли да се разделяме.

Роман Кисьов 

С теб забравихме боба и лучеца.
И понеже такава е модата,
си играем със думи учени,
както някога с топчета содени.

Уж заменяхме с фразите гладички
простотията на дедите си,
а сменихме на село ливадите
със мазетата на душите си.

Уж завиждахме на орлите,
а се гледаме като бици,
като бичи рога сплитаме
свойте остри амбиции.

С колко захар словата си ръсим,
и цитати за братството знаем,
а все още зад гърба си
вълчи ями копаем.

И ми става понякога страшно,
че забравихме думите прости
и ще трябва при майките наши
с преводачи да ходим на гости!

Рашко Стойков 

Живее под звездите кипарисът
със своята зелена самота.
Живее като сън и като мисъл,
несподелена с никого в света.

И сянката ну на тревата пада
пронизана от слънчеви петна.
Лежи край него тя като засада
и като тиха ревност на жена.

Върти се, коленете му прегръща,
повтаря точно всеки негов клон.
Изчезва и отново се завръща
без никакво движение и стон.

И ту се удължава, ту смалява,
но винаги към него се стреми.
Уви! Не може тя да се изправи
или на вятъра да зашуми.

Изгрява кипарисът и залязва,
скован от собствения си покой.
Но сянката си все не забелязва,
защото гледа към небето той...

Евстати Бурнаски 

Потънах в себе си. Удавих се във мисли,
умиращи с последния ми дъх.
А крехкия ми дух, на смърт орисан,
измъчено изкачва онзи връх,
от който ще лети със волни птици...
О, как жадувам диво да летя!!!
Сред тишина, по–близо до звездите...
Ще ми дадеш ли, Господи, крила?
Че падах много пъти уморена,
сама във тъмнината и дъжда.
Останах чиста и непроменена,
душата ми не се покри с ръжда.
Обичах всеки полъх, всяко цвете
и като изгрев от любов горях.
Разкъсвах се на хиляди парчета...
И пак непроменена оцелях.
Но птицата във мен, дълбоко скрита,
пак пърха и ме моли за небе.
Душата ми след нея все полита...
Ще ми дадеш ли, Господи, криле???

Ева Корназова