Не съществува безоблачно щастие,
но и болка нестихваща няма.
Всеки миг е последно причастие,
всеки спомен е гаснеща рана.

Разцъфтялата пролет в телата
пак за прошка е свела очи.
Трябва дъжд, за да блесне дъгата,
сладостта чак след време горчи.

И не искай безкрай да поливам
всяко чувство със жива вода.
Любовта е капризна богиня -
днес съм твоя. Само тук и сега.

Да обичаш безпаметно грях ли е,
щом животът започва с промяна?
Всеки миг е последно причастие
и нестихващо щастие няма.

flowerpeace_21 

Дали, когато първите лъчи
със взлом нахлуят в стаята затоплена
отново ще ми липсваш точно ти
със друг се будя, ала все ми е самотно.
И колко ще ми струва да те нося
дълбоко скрит, ей там, отляво...
когато погледа на влюбен в мене мъж
със своята тъга ме укорява.
Безлични дни и много тежки нощи
и няма намек даже за надежда
нехая колко битки води той,
а повече във себе си се вглеждам.
И не защото толкова обичам
да бъда насаме със своите мисли
аз просто ровя в болните си спомени
и с тях запълвам страшната ти липса.
И няма миг във който да не викам
към Господ, да те махне от сърцето
и всяко ново утро пак си там
докато той ме е притиснал във ръцете си.
Изгубих се във лабиринт от безразличие
и само чудо може да ме върне
към онова усмихнато момиче,
което бях преди да се превърна
в една унила сянка, във светулка,
която гасне бавно през ноември
от толкова несбъднато обичане
изгубих се, копнеейки за тебе.
А ти си смъртна рана и кървиш
и всяка иронична дума е чертичка,
която издълбаваш в мен, да ме боли
душата ми си набраздил, но... те обичам!

felisia 

Любов погрешна, как да те наричам?
Роди се в най-красивите мечти...
Открадната се учиш да обичаш
и път намираш, даже да боли.
Живееш в полумрака на луната
отрекла красотата на мига.
Как в шепите стаяваш тишината,
щом вляво се бунтува любовта...
Прокрадваш се през изгреви и залези.
Притихваш плахо в двете ни очи.
Ревниво всеки краден спомен пазиш.
А после плачеш... И навън вали.
Но гордостта ти странна пак те вдига.
От пепел лумваш... Огън сред студа.
А всъщност само глътка нежност стига
за да израснеш с тяло на лоза.
И пак да мериш горе висините
забравила и болка, и тъга..
А после да възкръснеш във очите
на влюбен мъж и чакаща жена.

Йорданка Господинова 

Мога с теб и без теб - мога всякак!
Ти незнайно защо ме рани...
За ранените чувства не плаках,
нито молех: "Със мен остани!"

Ала болката в мен е стаена
и издига между ни стени...
Ще те питам: "Защо си със мене,
щом мечтаеш за други жени?"

МОГА повече да те не видя!
Ти дори не го вярваш, нали?
Мога просто да си отида
без да питам дали те боли!

Мога своята нежност да взема,
мога в лед да превърна жарта,
мога всичко да ти отнема
и да смачкам без жал любовта!

Мога огъня в прах да превърна,
топлината - във вихър студен,
да си тръгна и да се не върна
и от днес да си мъртъв за мен!

Мога с теб и без теб - мога всякак...
Няма нищо, че малко боли!
Ще си спомням за тебе понякога...
И... май искам да се разделим!

Мога всякак...

biala_liastovica
 

Последен бод – закърпих ти платната,
попътен вятър тънко избродирах.
От белезите беглият остатък
не е надеждна нишка за прибиране.

По четири посоки да подреждаш
осколки от строшеното ми име:
втъкала съм илюзия за нежност
в забравата, че някъде ме има.

А споменът, по-ситен и от пясък,
по мен полепнал, дълго ще отмивам
и само във просъница ще драска
съвсем невинна болка, безпричинна...

Йорданка Гецова 

В тишината на стаята съм.
Ти познаваш добре тишината.
Днес ухае на моя парфюм,
вчера, пак наранена се мята...
Усмихни се! Тя, днес е добра
и е пълна с очакване. Само!
Тишината, днес просто заспа
приютена на твоето рамо.

Йонка Петкова 

Задръж ме в пресекулките на вихъра.
Усмихната сред капчиците дъжд.
Когато небосводът пише стихове -
в косите си развети ме задръж.

По пръстите ти блесналата мълния
ще стопли дъх и плувнали чела.
А мислите ни, трепетно покълнали,
отново ще са приказна мъгла.

И някъде, в ръмежа на контрастите,
привлечени от късче синева,
в лазура на изплаканото щастие
ще светим от пречистени слова.

Ясен Ведрин 

Когато ме остави на брега
от страх нощта очите си затвори,
от рог по-тъмно в моята душа
нахлу ревът на морските прибои.

Когато ме остави на брега,
вълните плачеха от дъжд по-сини.
Заглъхваше на чайките викът
в черупките на мъртви раковини.

Когато ме остави на брега,
дори не подозирах, че ще тръгнеш.
За всяко зло е сляпа любовта
и сляпо вярвах – ще се върнеш.

Когато ме остави на брега,
живеех дълго с тази мисъл.
Но знаеш ли... без любовта
за нас светът изгуби смисъл...

Ирена Бочева 

Колко стръка нежност побира душата ти –
тая лунна пътека, по която вървях!
Все към образа мил и така притегателен,
стръкче по стръкче - през море от надежди и смях.

Аз събирах не нежност, а сън от безкрая,
и не спирах, че от светлото също боли.
Щом притворех очи, пак те виждах и знаех –
ти ме чакаш, неповторена в рамка и в стих.

Ти ме чакаш и тихо отвътре ме галиш –
нежна сянка незрима, дъга от обятия.
Но не мога да стигна до теб и... едва ли...

Колко стръка нежност побира душата ти!

Илко Илиев 

Щом влязох, се огъна мигом здрача -
мелодия, която тихо плаче
с една въздишка сладка на Гонсалес,
спокойна струйка кръв в самия залез.

Валеше дъжд... Камината отсреща
накара да подскачат всички вещи.
Звънеше в чашата тревожна струна.
И те целунах, без да те целуна.

Уж в стаята си бяхме, а отвори
невидима ръка небе отгоре.
Криле на птица залюляха стола.
Трева по пода виждах, бе набола.

По стих на Пастернак като по стълба
се качваше дъжда... На прага – гълъб
държеше в човка скъсаната струна.
И те целунах, без да те целуна.

Янислав Янков 

Всичко в моя живот е красиво.
Имам слънце, пътека, мечти.
На челото ми пише Щастливка,
във очите ми светят звезди.

Всяко утро се будя с усмивка.
Знам очакват ме приказни дни.
Лунна ласка е мойта завивка,
от светулки са мойте коси.

Във ръцете ми цъфват череши,
във сърцето ми птица ликува.
И светът ми е в злато облечен,
та душите ви тъй да целувам.

Ивелина Радионова