Като проза се лееше в дните ми.
Като увод започваше с: „Беше"...
Във преразказ към спомена връщаше
бучки захар... от тях ми горчеше.
Всяко чувство превърна в случайност,
всеки миг - в отброена секунда.
Исках болката в стих да опиша,
но писалката беше... безмълвна.
Все по-малко ще чувам „Обичам те"...
Все по-малко и теб ще изричам.
Но, повярвай, че чувствам сърцето си
как потупва: "Обичам, обичам..."

Кремена Стоева 

Мое мило, красиво момиче,
ти навярно не знаеш сега:
всяка обич е нежно обричане,
а раздялата носи тъга.

Мое изворче, жажда предпролетна,
ти ухаеш на първи откос.
От треви и цветя си омаяна.
Онемяваш след всеки въпрос.

Търсиш слънце, залутано в тъмното.
Спираш облаци, зли ветрове.
Имаш пътища, слизащи в стръмното.
Стигаш истини, бдиш часове.

Мое мило, прекрасно момиче,
знай, че чакат те подли лъжи.
Но не спирай, към изгрев затичана -
ще намериш там чувства добри.

А когато сред сянка и бурени
уморена посрещнеш нощта -
си спомни: щом копнежът изгубен е,
се намира след тежка сълза.

Аз съм тук и те чакам да дойдеш.
Прегърни ме - дори да греша!
Като майка, сломена от спомени,
ще ти дам своя дом с топлота!

Красимира Кацарска 

Аз ще ти липсвам. Тайничко го знаеш.
И начина, по който те обичам.
Дълбоко в себе си дори признаваш,
че те обичам някак по-различно.

Обичам, както може само мама.
Със всичките ти грешки и провали.
За мене друга няма. Просто няма.
Да ме забравиш някога? Едва ли...

От обич е, когато ти се сърдя.
Когато ти се карам - за добро е.
Тогава ти не ме обичаш твърде,
и в твоите очи не съм "Героят".

Че сърденето е "от ден до пладне",
усещаш. И след малко ще ми мине.
И че в очите ми, макар и хладни,
една издайна топла обич има.

Ще се опиташ да си тръгнеш, зная.
Така че тръгвай, без да се обръщаш.
В сърцето си ти чувстваш, че до края
ще бъда пристан, в който ще се връщаш.

Ще дойдат други. Все да те "обичат".
Ще те поиска някой. Ще те вземе.
Ще се кълне във вярност. Ще се врича.
Ще кажеш "Да". Но ще обичаш мене.

аskme 

Победи ли ... на пръсти се броят
от утрото до следващата вечност,
тъгата и провалите са в цвят -
космически, неземен, но естествен.

Борбите - тъжен поход, самота,
изчезват във бутонна надпревара,
а смелите са феникси в прахта,
за миг от север стигат до Сахара.

Животът днес - измислен виртуал,
докосването с пръсти го изгаря,
а краят му в действителност е сал
и в него две монети за лодкаря.

аnastasia73
 

Без вятъра хвърчилото замира.
В небето плават облачета две...
Реката спи, поточето извира,
водата подир себе си зове.

А там, в ливадата, на припек,
от слънцето пъстрей букет цветя.
Прехвръкна кос, един щурец извика
и пеперуда пъстра излетя.

Пък сламената шапка се обърна,
докосната от слънчеви ръце...
И вижте я, в момиче се превърна,
оглежда се в парченце стъкълце.

Аglika 

Бродирам тишини. Отпивам мрак.
В съня ми – ветрове и люти ливни.
Навивам си кончи – не си ми враг,
когато следващият път изригнеш.

На всеки бод – горчи, но и трева –
лежа и си пулсирам – жива рана.
Къде ли още да те побера
и за кое хвърчило да се хвана?

Да издимя цигара – лош рефлекс,
но тя поне един бодеж изгаря,
а иначе едва ли има лек,
освен мотива, че съм вече стара.

Събрал ме Господ от искри и кал
и в мене нищо друго не поставил.
Сама съм си намерила игра -
пека си черни фигурки на скара.

Или бродирам сиви тишини
и бавно дишам докато си бая:
събрала спомени за старини,
отваряй, мила, блендата до края.

zinka 

Нека те поканя – научи ме.
Нямам аз инструкции към мен.
С мисъл, с длани – съблечи ме,
влюбвай се по малко всеки ден.
Нека те поканя – изчети ме,
жадно пий ми думите без глас
и където искаш отведи ме,
нека бъдем двама – ти и аз.

vixi