Един след друг се движим под диктовка
на масата "разумни" същества,
вървим във съвършена маршировка,
въртим се постоянно във кръга.
Все става тъй - останалите знаят
как трябва да живееш, всъщност, ти,
оказва се, за съжаление, накрая,
че следвал си натрапени мечти.
Отвсякъде посреща те насмешка
във неразбиращ, чужд и празен взор
и блъскаш се в потребността човешка
да се присъжда "гордост" и "позор".
Замисляш се какъв е резултатът -
един на нула в полза на Света,
съзнаваш ясно - трябва правилата
да се променят... или нарушат!
Всеки сам поставя свойте граници
и си изгражда собствен мироглед,
избира си дали да плаща данъци
на чуждия, така наречен, ред...
Животът си е наш и само ние
ще избираме по кой път да вървим -
извън шосето, по пътеки виещи,
към хоризонта и отвъд ще се стремим!

Ангелина Трифонова 

В прегръдките ти бих се разтопила.
Под дланите ти искам да умра.
Поела бих, дори да нямам сила,
товара ти на своите рамена.
Бих тръгнала, когато ме повикаш,
и без дори да питам накъде,
и просто за това, че ме обичаш,
бих паднала пред теб на колене.
Простила бих за всичките ти грешки,
но мога ли за моите да простя?
Повтаряйки си колко е човешко,
дали сега отново не греша?
И търсят те ръцете ми във мрака,
останал от предходните ни дни,
и пламък от жаравата им чакам,
и чакам да престане да боли.
На пътя на поредната магия
поглеждам те със толкова тъга...
Ще можем ли със теб да се открием,
преди да падне пълна тъмнина?

Мариета Караджова 

Едно писмо ти пиша от години.
Живее още старият копнеж, но
боя се, че с кръвта ми ще изстине
и толкова изстрадалата нежност.

И бързам все, заспивам с мисълта, че
навярно утре то ще е готово,
че пак ще бликне изворът затлачен,
ще забълбука пеещото слово,

и виждам някой скромен стих, облечен
на думите с красивата позлата...
А все така посрещам всяка вечер,
загледан на деня през перилата.

Съдбата две посоки отреди ни,
въртят се дните - остаряла плоча,
и все го пиша, толкова години...
А няма никога да го започна.

Ангел Атанасов 

Нощта дълбока тръгна си, денят е надалече,
блуждаят още сънища и звук не се дочува.
На изток се роят звезди в мъглата млечна,
звезда зове зората в небето да изплува.

От нечии очи роса със дъх на мед
шурти в тревите тъмни, за блян на пеперудите,
за този час на изгрева цветята тихо шепнат,
целуват се в ръжта с метличината будна.

По склонове и хълмове лежат селца гърбати,
попили тишината, във времето потънали,
като юнак огромен възправя се гората -
със вежди - сивкав мъх, с коса от облак тъмен.

Отвориха се вече вратите под земята,
пропя от дълбините петел един самотен,
и като лебед вдигна се от блатото мъглата,
със белоснежен пух поръси заревото.

Земята - синкав дим, снижи се кротко в изгрева,
нощта загреба някъде с невидимо крило,
и ласкавият ручей отмерено и жизнено
запя молитва свята в сребърен псалом.

Животът сякаш няма го, а пак трепти навсякъде
замря кръгът на времето, то сбъдна своя сън,
зора се ражда, близко е и чудото очаквано:
ще падне лист-звезда и лист ще стане Слънцето.

Алексей Ганин 

Виждам те – от обич разцъфтяла
в утринната бяла светлина,
пролет, тъй красива, оживяла
в чудодейна приказна страна!

И смехът на слънчево момиче
стопля в миг света около мен,
а сърцето тихичко изрича
стих след стих, от тебе вдъхновен!

Запленен, светът добър усеща,
че е друг, с усмивка на уста!
Чувствен миг!... Дихание горещо!
Нежен повей – лъх на любовта!

Мариан Кръстев 

Само знам, че нищичко не зная,
но каквото знам, го знам добре.
Ето ме сега - стоя пред края.
Всичко е решено - ще се мре.

Болест нелечима е животът;
няма как да оздравееш жив.
И венецът лавров и хомотът
са едно и също - куп лъжи.

Тъмничарят вече ми подава
чашата с отрова - сбогом, свят!
Дишането спира; продължава
вечната легенда за Сократ.

Манол Манолов 

И в две очи - една душа проплака.
И две ръце - потърсиха те в мрака.
Ала душата ти - потънала бе в смут,
Усмивката - премръзнала от студ
а устните ти шепнеха: "Прости ми".
Една сълза. Сълза за теб, любими...
За теб, над който досега се смях,
но, който (колко късно осъзнах),
аз истински в душата си обичам...
За теб - искрата в моя свят тъмничен.
За тебе - който силно нараних...
Сега ме гледаш с онзи поглед тих
и казваш, че безумно я обичаш,
че тя е нежно, хубаво момиче
и не прилича с нищичко на мен...
че ти от нея си изцяло обсебен...
Мълча... И все пак смело се усмихвам.
Очите ми блестят, тъй сякаш че ще прихна
... Ала душата ми притихнала мълчи
и в сърцето ми - кърви, кърви, кърви...

Мгдалена Василева