Пак ме чакаш -
все там,
зад прозореца,
и протягаш ръчица добра -
ти звездица, пробила просторите,
аз - нищожна човешка искра.

Всичко спи!
Само в клоните, голите,
тъжна сянка смирено виси -
тъмен облак се люби с тополите
и луната свенливо гаси.

Всичко спи!
Но будуват сиротните.
Те не казват какво им тежи.
Нощем няма щастливи самотници,
има малки, красиви лъжи.

Димитър Дънеков 

Детелинен покрив е небето,
прашен облак цялата земя.
Младостта е пролет на сърцето,
старостта е димна димнина.
Има глупост - весело глухарче,
мъдрост има тежка като вик.
Виждал съм стоманата да плаче,
плач да зрее във прекършен щик.
С изненади времето е пълно,
в пълнотата тайни се таят.
Може дума - жив да те погълне,
като в някой бесен водовърт.
Много злоби себе си изяждат,
много капки в път ще те росят,
но от тях не гасне твойта жажда,
жаждата ти не отглежда цвят.
С камъни земята е богата,
и богата с хиляди треви.

Някой се завръща чрез тревата,
друг от камък през света върви.

Слав Хр. Караславов 

Не искам да те срещна.
И не мога.
Защото може би
не сме се разделили.
Ти само пусна моята ръка.
(Една загубена ръка
не е раздяла.)
Не си отиде. Не затръшна
с гръб вратата.
Следи по камъка
на връщането
не остави.
И все пак аз не искам
да те срещна.
Боя се да те срещна,
за да не узная,
че в лудото движение
на световете
една загубена ръка
е всичко.

Димитър Василев 

Бижу съм. Не съм от най-скромните.
Флиртувам с лъчите. Влудявам кръвта.
Изкусно гравирана. Диаманти и злато.
Достатъчно семпла. Ненужно добра.

Бижу съм. Не съм никак евтина.
Под лустрото нося плътта на скала
и тягостен спомен от черното в мините.
С надежда за утре брилянтно трептя.

Отломка от камък. Така ме намериха.
Шлифоваха моята остра душа.
Отнемаше пластове, ваеше форми
онази лъжовница с име Съдба.

Бижу съм. Не съм от най-умните.
Въпроси измъчват ме. Давят съня.
Защо ти бях нужна? Защо ме обичаше?
Ти, който мразиш скъпи неща.

Димитрия Чакова 

Човешките лъжи са просто дрехи,
облечени от страх върху душата...
Коя е публиката на успеха,
и на провалите коя е самотата?

Коя е публиката на покоя,
на въздуха във мен, когато дишам...
Защо съм нечия, защо съм твоя,
защо те търся, стих като напиша?

Небетата, с прозрачната си плът,
са стиховете, най-охотно четени,
и аз ги чувам, дъжд като шептят,
под съпровода на цигулките в сърцето ми...

И в този ритъм ни една лъжа
не може да се залепи по мене.
Ефирна като дъх, аз не тъжа,
подхранена с любов и съвършена.

Диана Янкулова