Косите ти са блеснали при изгрева
като море от слънчеви вълни!
В гърдите ми ехти викът на дивото,
първичното, което ти плени.

Косите ти разливат се при залеза
като мистична огнена река!
Потапям се! Водите ѝ ме галят
със ласки на девическа ръка...

Косите ти се гонят в пълнолуние
като искри от летен звездопад!
Пред тебе мълчалив стоя. Учуден,
дали си райски кът или пък ад...

Косите ти са северно сияние,
обагрило безкраен небосвод!
Това си ти, божествено създание!
На теб бих посветил един живот!

evasion 

Хей, пропуснах да питам,
ще се върнеш ли скоро?
Чух, цъфтящите вишни
как за нас си говорят!
През листата надничат
и по горска поляна
сипят, сипят с въздишка
цвят и спомен от рана...
А забравих да питам
ако утре не съмне
кой цъфтящите вишни
вместо нас ще прегърне?

Дочка Станчева 

Живота ми е стих, и там се раждаш,
затворена зад стъклени врати,
емоции и пориви подклаждаш,
изливат се вълшебни красоти.

Листата неми думите попиват,
бушуват страсти, болка, полъх свеж,
и срещи и раздели се преливат,
артисти на душевния манеж.

Сега те търся в спомени красиви,
оставила следите си в нощта,
загубя ли те, дните ми са сиви,
намеря ли те, даваш ми крила.

И всеки стон на прошка закъсняла,
и всяка ласка, носеща копнеж,
рисувам, а косата посивяла,
напомня за... догарящата свещ!

Стефан Александров 

Когато на разсъмване си тръгнеш
от моя сън със тихи стъпки ти...
Не се чуди когато се обърнеш!
След теб ще тичат моите мечти.

Ще молят те в съня ми да се върнеш,
и обич от душите им ще блика.
Ще молят те момчето да прегърнеш,
което и в съня си пак те вика.

Ще хванат твоята ръчичка нежна,
не ще поискат да те пуснат - знай!
Че тръгнеш ли - след тебе те умират.
За теб раздяла, но за тях е край.

Ще молят те, отново да премислиш.
Ще плачат с болка, горест и тъга.
Че няма ли те теб - и тях ги няма.
Че тръгнеш ли - с теб тръгва любовта.

Когато на разсъмване си тръгнеш,
от моя сън със тихи стъпки ти...
Аз моля те - назад не се обръщай!
Защото там умират моите мечти.

Добромир Радев 

Съдбата ме потупва по гърба,
но аз живея в зоната на здрача,
понесла пълна старата торба
с десетки неизпълнени задачи.

Изкачвам с мъка стръмния баир,
препъвам се в торбички със жълтици,
ще кажете какъв късмет, хаир,
но нямам сили вече... Като птица

единствено влече ме син простор –
да хвърля от гърба си аз торбата,
да придобия орлов кръгозор
и да се залюлея на дъгата.

Съдбата ме потупва по гърба,
все още съм във зоната на здрача,
но някой ден дъгата щом съзра
ще я кача и от любов ще плача.

Стана Апостолова 

Ах, колко мъка има по света.
Едни се раждат, други се разделят,
а трети са на прага на смъртта,
сбогуват се с последната неделя.

Децата като люляци цъфтят,
а люляците бързо прецъфтяват...
По път поемат, стигат кръстопът,
целуват, мразят, после съжаляват.

И в този непрестанен кръговрат
все не преставаме да бъдем лоши.
Делим се с брадви, както брата с брат,
а чувствата изхвърляме във кошчето.

Едни се любят, повечето не.
Неделята е истински коварна,
пред нея всички сме на колене –
от прашна София до синя Варна.

Преди да цъфне люлякът, преди
ръка невинна цвят да си откъсне,
моли се! Яж! Обичай! Не съди!
Защото в понеделник ще е късно.

Добромир Банев 

Макар че всички порти съм залостил,
при мене вечер идат странни гости.

И вместо хляб и вино те ми носят
неразрешени дяволски въпроси.

На плещите ми лягат като бреме,
отнемат мойто кратко земно време

и ето вече няколко години
коварно ми нашепват: разреши ни!

А те са, вярвайте, неразрешими -
да ги реша ми трябват двайсет зими

и двайсет пролети и листопади,
и двайсет длани жилести и млади.

За пуста размисъл не ми се страда.
На мен от днес нататък ми се падат

открити пътища, свободни площи,
сто литра вино и спокойни нощи.

Димитър Пантелеев 

Той съблича със няколко думи
и във черно бельо ме облича.
Вечер пише писма по гърба ми
и ми прави живота различен.

Той целува, където поиска,
после всичко ви казва във рими.
Той осмисли жената без смисъл
и ѝ даде усмивка и име.

Той е рима, която бушува
като вихър, заседнал в гърдите.
Няма място по мен нецелувано,
не остана и вкус неопитан.

Той съблича със няколко думи
и във черно бельо ме облича.
Цяла вечер... писма по гърба ми...
и ми прави живота различен.

София Милева 

По-голяма беля съм от Денис, да знаеш,
и за триста магарешки тръни - бодлив.
Зная скришно, че с поглед сега ме гадаеш
и се питаш смутено дали съм щастлив.

Не от щастие, мила, са тези гравюри,
върху лоба ми дето чертаят следи.
И в душата ми воя на хиляди бури,
с оня тътен тревожен на дните ехти.

Че животът ми кротко не мина в молитва,
хулиган си останах по нрав и по дух.
Всяко щастие спряло за кратко отлитна
и магия във думите хладни не чух...

Като призраци бледи преминаха всички,
дето с мене делиха постеля и сол.
И записвах проклетите спомен в срички,
неприлично самичък, нестоплен и гол...

От съдбата си нищо да днес не отричам,
просто всичко разказах пред тебе на глас.
Ако можеш беля като мен да обичаш,
то навярно беля си намерих и аз...

Димитър Никифоров 

Не знам отговора и не питам
защо сме на тоя хал.
Да бяха
две-три злините,
с радост бих си избрал.

Но истината не почва там,
където измамата свършва:
те са лица на една врата,
залостена
отвън и отвътре.

Какво ми остава,
освен да стана
в очите на слепите трън?
За да правиш
хубави рамки,
трябва да бъдеш извън.

Със зъби да стискаш пироните
и с глава да замахваш ясно -
така, че да падат
иконите
на първородните басни.

Нека мине за алегория
или за празна мечта:
щом не можеш
да я отвориш,
просто стани врата.

Славимир Генчев