Мисля си подир вечеря, мълчаливо пуша.
Тихо ти разказваш нещо, а децата слушат.
Звън откъсвам от сърцето и на лист го пиша.
Ти със упрек ме поглеждаш – що ли пак въздишам.

Пред децата ний играем роля на щастливци
и смехът ни е добавка в детския им влог.
Свети къщата от две пресилени усмивки,
в къщата цари уют от тих и сит живот.

В нас подтискани изгарят поривите диви
и душата е заслон за безразличие.
Във леглото ний ще проверим дали сме живи –
ни на обич, нито на омраза ще прилича.

Фикри Шукриев 

Намерих те - прекрасна и отчаяна
лозница, крехкото стебло извила.
Под сянката на листите изваяни
се приютих - от твоя сок да пия.

Приседнал на пръстта животворяща,
посегнах да откъсна чепка младост.
Ти клонки сведе, и с мъзга кипяща
на устни жадни подари ми сладост.
...
Годините вървят, лознице млада,
и жаждата за теб във мен е същата.
Но вече сокът ти не е тъй сладък,
а в най-доброто вино се превръща.

Томи Тодоров 

Щастлив съм бил, ми казват разни хора.
И как да им отвърна аз не знам.
Че щастието не расте на двора.
И аз не го очаквам да е там...
То, щастието, не е като цвете,
което да закичиш за късмет.
Когато иска, стопля ти сърцето,
когато не, изстиваш като в лед.
Върви край теб, дори те отминава,
а ти го търсиш, викаш го дори,
Понякога душата ти влудява
и мислиш си, че ще те изгори...
Не зная откъде съм се научил,
но тайно казвам си, че то е в мен.
И някога магията се случва,
макар да съм човек обикновен...
Аз щастието вече знам какво е.
Но как със думи да го обясня?
За всеки нещо скъпоценно то е,
което е спечелил от деня.
Като лъчи от звездната вселена,
огрява то човешкия ни род -
от щастие животът сътворен е.
А щастието, просто, е ... живот!
Не го притискайте във свойте длани,
Раздавайте го като божи дар
Тъй то ще се множи и ще остане
на времето в свещения олтар!

Тодор Лицов 

Дъга небесна се показа -
едно бижу от цветове,
с изящната си огърлица,
небето раздели на две.

Отмести облаците мрачни,
проправи път на светлината,
дъжда свиреп поукроти
и блесна слънце по полята.

А после нежната дъга
полека-лека избледня.
Дари на малката тревица
изящната си огърлица.

Теодора Петрова 

В онази моя светла
Долина,
където чувам как растат
Тревите
и как тече безлунната
Река,
и как я милват сведени
Върбите...
Не мога да отида вече там.
Не мога да я гледам.
Да я чувам.
И глуха, онемяла и сама
Душата ми се лута.
Не пътува...

Татяна Любенова 

Любима приказка, когато бях дете,
ми беше приказката стара, стара -
как стана тъй, че без да разбере,
красавицата влюби се във звяра.

Дори и нарисуван, беше страшен,
във него нямаше ни капка жал,
ревеше силно. А пък тя - изплашена,
живееше в двореца му в печал.

Не подозираше, че може да обича,
че добротата може да го промени...
Но все по-нежно гледаше в очите му
и нещо във сърцето му я заплени.

И все по-доверчива и любвеобилна,
красавицата облика му промени.
И спря да се страхува да го милва -
доброто си с любов възнагради!

И както всяка приказка, и в тая
накрая любовта възтържествува!
Но аз пораснах. И разбрах, че звяра
да стане принц ужасно се страхува!

Таня Донова 

Аз съм детелинка -
със четири листенца.
И тъжна,
и самотна -
сред другите треви.
Защо не ме потърсиш?
Защо не ме погледнеш?
Не искаш ли да бъдеш
от всички най-щастлив?

Понякога те виждам -
минаваш покрай мене.
Очите ти се спират
на другите цветя.
И ставам -
по-мъничка.
И ставам -
по-зелена.
А сутрин се събуждам -
в сълзи.
Като роса.

Елица Ангелова 

Гневя се, че отново не разбрах
великия ти промисъл, мой Боже:
защо и този път не ме прибра?
Защо за друга дата ме отложи?
Или не бях достатъчно добра?
(Защото ти привикваш най-добрите).
Животът ми е сбъркана игра
и аз съм вече само неин зрител.
Което ми е свято, се руши.
До края ли ще искаш да остана?
Езиче бях на кухите души,
но те не се превърнаха в камбани.

Елеонора Княжева 

Усещам в говора ти чуждия акцент
и самочувствието на човек препатил.
А в погледа - ирония към мен.
Пристигаш от Америка, приятел!

Какво ли зная аз? Какво ли съм видял
във своя град обикновен, световно неизвестен?
През Океана ни веднъж не съм летял -
провинциален, недорасъл, местен.

Как още дишам в този край недоразвит,
готов предприемчивия да смачка?
О, как те дразни българският бит
и беднотията на всяка крачка,

и този хленч по миналото - тъжен ек,
и думата „родина” - нива пуста -
какво ли значи, щом като човек
щастлив е там, където сит се чувства?

Сит равен на щастлив. Разбрах за твоя свят
и между нас Китайската стена къде е...
Благодаря, че предизвика благородния инат
от тебе по-различно да живея.

Таньо Клисуров 

Бях дълго време в дупка тъмна. Но излизам.
Намерих светлина. А тя е поводът за оптимизъм.
Пред мен - живот година-две, а може десет.
Пред мен - проблеми сто. И няма лесен.
Но ще се боря. Имам сили все още много.
Не съм от тези, дето все осланят се на Бога.
Той сигурно помага им. Но мен не ме познава.
Не е достигнала до него скромната ми слава.
Аз имам свои ангели-спасители: жена ми,
децата ми и внуците - две весели цунами.
За тях си заслужава още, още да се боря
и да изпия чашата живот. Бе пълна тя до горе.
Сега - по-малко от половината. Но то не е причина
да се разделяме без време и с моята родина.

Таньо Клисуров