Утрото в очите ти синее закачливо.
С тихи стъпки тръгва си съня.
Душ, кафе, цигара - като силно вино,
с тръпка нова идва пак деня.

Сънените дрехи пак те приютяват.
Гребена проблясва, чанта, телефон.
Ключовете звъннват - вече си на прага.
- Добро утро, хора, и до скоро дом.

Слънцето игриво пак те поздравява.
На липи ухае въздухът студен.
- Боже, закъснявам! и се приближава
твоят развълнуван и усмихнат ден.

Христофор Данчев 

Изживях те, загадъчно истински
и с наивност се радвах на утрото.
А в очите ти - слънчеви пристани,
се завръщах измислено хубава.

Отначало се влюбих в смеха ти,
а в сълзите ти ставах дъга.
Пожелах си да тичам с дъха ти -
като бриз да помилвам брега.

Не зарових мечтите си в пясъци.
Те ми бяха утеха в душата.
Построявах ти мислено замъци
и покривах ги с нежна позлата.

С теб намирахме Слънце за двама
и си правехме люлка с лъчите.
Но не чувствах, че аз съм призвана,
да съм твоето райско момиче.

Елица Стоянова 

Навярно
подсъзнателно
човек се стреми
към близост,
макар да се опира
на несигурни приятелства;
вярва във вечността
на непостоянната любов;
преживява в мизерия,
за да построи дом
върху пясък;
жертва се за децата си,
които закономерно го изоставят;
пропилява
подарените му дни и години
в химери,
които за оправдание
нарича идеи...

И всичко това, за да избяга
от огромната безутешност
на живота...

Христо Ганов 

Удариха я в камъните бели
перачките със боси колене.
Омесиха я, дърпаха, избелиха я
със здравите си жилави ръце.

Прекръстиха, по мътните я пуснаха.
Сковаха я рибари с ръцете си корави.
Усетиха я в жилото на устните
и по вода я пуснаха за здраве.

Потече, този път – венец следсватбен.
Изплъзна се по гладката щ шия.
Зави я в плитката невестата и жадно
в бърдуче кипна лютата ракия.

Измокрени, децата я донесоха,
а бях я хвърлила в вира по тъмно.
Очи измих преди да легна
и мисълта за теб при мен се върна.

Елица Кръстева 

За днес ми е достатъчно, че те видях.
Едва ли бих понесла любовта ти.
Да съм платно от акварел не бих могла.
От толкова художници изпатих си.
Благодаря, недей да ме рисуваш.
Еднакво себе си съм с дрехи и съблечена,
еднакво гола и еднакво хубава,
за да се събера в картинената вечност.
И крайно разноцветна да съм в рамка,
стъклото бих могла да изпочупя.
Софийските галерии са малки
за моя извънреден случай.
Софийските галерии са имали
жени с души, по-голи и от моята,
жени със по-потайно минало.
Недей да ме рисуваш, моля те.
Не вярвам в женската незаменимост
и затова портретът е излишен.
Не ме рисувай, запомни ме
поне до новото четиристишие,
поне до близката галерия,
в която тихо (като в храм) се влиза.
И тихо молиш се (да ме намериш).

Преди да влезеш, закопчай си ризата.

Христина Маджарова